Седма глава
КАСТИНГИТЕ ЗА ХАРИ ПОТЪР,
или
КОГАТО ДРАКО СРЕЩНА ХЪРМАЯНИ
* * *
Когато агентите ми ме извикаха на прослушване за филм със заглавие Хари Потър и Философският камък, нямах представа, че ангажиментът ще се окаже по-мащабен от онези, които бях поемал дотогава. Възприемах го като различна версия на Заемателите, тоест като относително високобюджетен филм с много деца, и смятах, че ако си изиграя добре картите, в него ще се намери роля и за мен. А ако не получех роля? В такъв случай нямаше да страдам. За мен крайният успех не беше най-важното нещо. Смятах, че има голям шанс да се появи нещо друго на хоризонта.
В хода на кастингите обаче скоро стана ясно, че този проект се различава от останалите. Всички имаха свободен достъп до прослушванията. Аз отидох по молба на агентите ми, но по-голямата част от децата се бяха явили, защото обичаха книгите от поредицата за Хари Потър. Мисля, че бях единственият от всички кандидати за роли, който нямаше представа какво представляват тези книги и колко са важни за хората. Със сигурност бях забравил отдавна следобедните сбирки, на които учителят ни четеше историята на момчето магьосник.
Прослушванията се оказаха по-продължителни от всички кастинги, на които се бях явявал дотогава. Наистина нямаше пътувания до Холивуд, но процесът протичаше осезаемо по-сложно от обикновено. Явяваха се хиляди деца и отнемаше много време всяко от тях да получи индивидуален шанс за успех. Вероятно този процес е бил изтощителен за кастинг режисьорите. Аз подходих към задачата с обичайната за мен явна липса на ентусиазъм. Всички останали деца излъчваха бурно въодушевление от възможността да се снимат във филм и за разлика от мен, очевидно познаваха книгата като петте си пръста.
Строиха трийсет хлапета в редица и един от възрастните – впоследствие разбрах, че това е режисьорът Крис Кълъмбъс – обхождаше редицата и питаше всеки кандидат коя част от книгата би бил най-развълнуван да види на големия екран. Помня, че този въпрос изобщо не ме впечатли. Помня, че докато децата отговаряха ясно и категорично – Хагрид! Фанг! Куидич! – аз стоях там и се питах дали ще мога скоро да се прибера у дома. Едва когато дойде редът на хлапето до мен, си дадох сметка, че не само не съм мислил изобщо по въпроса, а нямам никаква представа за какво говорят всички. Кой беше Хагрид? Какво представляваше куидичът? Съседът ми обяви, че би бил най-развълнуван да види „Гринготс“ и аз си помислих: Какво, по дяволите, е това? Може би някакво летящо животно?
Нямах време да разбера, понеже Крис Кълъмбъс се обърна към мен.
– А ти, Том, кое от книгата нямаш търпение да видиш на екран?
Блокирах, при което в залата за прослушване настана неловко мълчание. Удостоих режисьора с най-подкупната си усмивка и посочих момчето, което спомена „Гринготс“.
– Също като него, човече! – отвърнах и размахах леко ръце. – Нямам търпение да видя онези „Гринготс“!
Последва дълбоко мълчание.
– Искаш да кажеш, че нямаш търпение да видиш „Грин¬готс“… банката ли? – попита Кълъмбъс.
– О, да! – направих светкавичен опит да бъда убедителен. – Банката! Нямам търпение!
Режисьорът ме измери с поглед. Той знаеше, че го баламосвам, и аз знаех, че знае, че го баламосвам. Кимна и отмина нататък, където го чакаше лавина от ентусиазирани и компетентни отговори.
Е, добре, помислих си, човек понякога печели, понякога губи.
Оказа се обаче, че прослушването не е свършило. Кълъмбъс обяви, че ще си починем за малко.
– Хора, просто се навъртайте наоколо. Никой няма да ви снима, просто правете каквото искате. – Той послъгваше леко, разбира се. Камерите работеха и един микрофон с мъхест калъф висеше над залата. Вече бях присъствал на снимачни площадки, знаех какво става и това ми придаде доста голяма самоувереност. Със сигурност не бях склонен да падна в капана на кинаджиите.
Едно младо любопитно момиче се приближи към мен. Имаше кестенява вълниста коса и изглеждаше най-много деветгодишно. Посочи микрофона.
– Какво е онова там? – попита ме.
Погледнах нагоре; почувствах умора от живота и леко самодоволство, поради което се усмихнах подигравателно на момичето.
– Кое какво е?
– Онова там?
– Онова там означава, че ни записват. Очевидно е. – Обърнах ѝ гръб, отдалечих се и я оставих да се озърта с ококорени очи из стаята. Впоследствие научих, че се казва Ема Уотсън и че за първи път попада във филмова среда. Не знам дали някой чу кратката размяна на реплики между нас, но ако беше чул, определено щеше да види невръстен възпитаник на „Слидерин“ в мое лице.
Последният етап от кастинга представляваше репетиция на четири очи с Крис Кълъмбъс. Трудно е да прослушваш дете; реално погледнато, доколко би могло да покаже таланта си, ако просто му връчиш някакъв монолог и го накараш да се качи на сцената? Кълъмбъс обаче имаше дарбата да ни кара да проявяваме онези качества, които искаше да види у нас. Репетирахме кратък епизод, в който Хари пита Хагрид за едно яйце от змей. Беше трудно човек да се сдобие с истинско яйце от змей, затова реквизитът представляваше обикновено кокоше яйце. Епизодът се оказа прост. Изрепетирахме го веднъж и после заработиха камерите.
ИНТ. ЗАЛА ЗА ПРОСЛУШВАНЕ – ДЕН
ТОМ
(в ролята на Хари):
Какво е това, Хагрид?
КЪЛЪМБЪС
(с най-сполучливия глас на Хагрид, на който е способен):
Това е много ценно яйце от норвежки гребеногърбушко.
ТОМ:
Еха! Яйце от истински змей! Откъде го взе?
КЪЛЪМБЪС:
Те са голяма рядкост, без майтап, Хари. Много е трудно човек да се сдобие с такова яйце.
ТОМ:
Може ли да го подържа?
Настава кратко мълчание.
КЪЛЪМБЪС:
Добре, но внимавай – много е чупливо…
Режисьорът започна внимателно да плъзга яйцето към мен, но тъкмо когато се канеше да ми го подаде, го изпусна нарочно и то се разби на пода, при което навсякъде се разлетяха змейове. Той наблюдаваше внимателно реакцията ми. Мисля, че повечето деца щяха да изпитат нужда да кажат нещо или щяха да се уплашат от развоя на епизода. Аз бях едно малко диване и просто се изкикотих.
Оказа се, че моята нахаканост – или напереност, наречете я както искате – очевидно не е пречка за напредъка ми. След това първо прослушване ме повикаха още няколко пъти. Поне два пъти четох реплики на Хари, както и на Рон. В тези случаи ми дадоха по няколко прости реплики от филма, но те не означаваха нищо за мен, понеже все още нямах представа кои са магьосникът под стълбището и неговият червенокос приятел. Дадоха ми да нося кръгли очила и ми сложиха белег на челото. Прекарах един цял ден в студиото заедно с останалите кандидати от краткия списък. На един етап дори боядисаха косата ми в рижав цвят като тази на Рон, но за щастие, избегнах поредната къдрава прическа в стил мълет. Започнах да приемам идеята, че би било много готино да изиграя това хлапе Хари Потър…
Но тъкмо тогава прослушванията свършиха и седмици наред не чух нищо, свързано с тях.
Е, добре. Липсата на новини е добра новина, нали така?
Оказа се, че греша.
Всяка година семейството ни почиваше на къмпинг във Франция. Мама, татко и ние, четиримата братя Фелтън, се скупчвахме в стария ни син бус марка „Форд Транзит“, който редовно се разваляше на магистралата някъде на половината път. Това несъмнено бяха най-хубавите ваканции в живота ми. Ядяхме прясно изпечени франзели и открихме течния шоколад „Нутела“. Помня, че един ден през онова лято се мотаех около палатките и лениво си играех с моето йо-йо, а мама четеше вестник. В един момент тя ме повика, за да ми покаже някаква снимка.
На снимката се виждаха две момчета и едно момиче. Едното момче имаше тъмна коса, а другото – рижава грива. Момичето имаше дълга кестенява вълниста коса и незабавно разпознах в негово лице хлапето, към което се отнесох, меко казано, неблагосклонно на прослушването. Описанието под снимката гласеше: „Разкриха актьорския състав на филма за Хари Потър“. Външно показах безгрижие.
– Е, следващия път – отбелязах, след което се отдалечих и продължих да си играя с йо-йото. Ще ви призная, че ме връхлетя пристъп на разочарование, но бързо го овладях и десет минути по-късно вече бях приел ситуацията. Може би щеше да е забавно да съм магьосник, но това нямаше как да стане, така че не ми оставаше нищо друго, освен да се насладя на ваканцията и да поиграя с моето йо-йо на слънце.
