Откъс от "Добро момиче, лошо момиче", Али Ланд

През първата нощ спах с дрехите. Копринената пижама, избрана от Саския, остана необлечена, докоснах я само за да я махна от леглото. Платът се плъзгаше по кожата ми. Сега мога да спя по-добре, макар и не през цялата нощ. Извървях дълъг път, откакто те изоставих. Персоналът в отделението ми каза, че съм мълчала първите три дни. Стояла съм на леглото, с гръб, опрян в стената. Вторачена. Безмълвна. Наричаха го шок. Нещо много по-лошо е, исках да им кажа. Нещо, което ид­ваше в стаята ми всеки път, когато си позволях да заспя. Про­мушваше се под вратата, съскаше към мен, наричаше се Мама. Все още се нарича така.

Когато не мога да заспя, не броя овце, а дните до делото. Аз срещу теб. Всички срещу теб. Дванайсет седмици, в поне­делник. Осемдесет и осем дни, които намаляват. Броя ли, броя. Броя, докато не се разплача, след което започвам отново, до­като не спра, знам, че не е нормално, но някъде между числата започваш да ми липсваш. Трябва да се опитам да работя здраво. Има неща, които се налага да подредя в главата си. Неща, които трябва да осъзная, преди да ме призоват в съда. Много може да се обърка, когато всички погледи са насочени към мен.

Майк играе важна роля в онова, върху което трябва да се работи. Той и персоналът в отделението са съставили план за лечение, който включва ежеседмична терапия, докато дойде време за делото. Предоставя ми се възможност да обсъдя всич­ките си тревоги и притеснения с него. Вчера ми предложи да провеждаме сеансите всяка сряда, в средата на седмицата. Ка­зах да, но не защото исках. Той така настоя, смята, че ще ми е полезно.

Училището започва утре, всички сме в кухнята. Фиби казва благодаря на Бога, нямам търпение да се върна и да се махна от тази къща. Майк се смее, Саския изглежда тъжна. През послед­ната седмица забелязах, че между нея и Фиби нещо не е наред. Живеят почти изолирани една от друга, Майк е преводач, по­средник. Понякога Фиби я нарича Саския, а не мамо. Очаквах да я накажат първия път, когато я чух да го изрича, но не. Поне не съм забелязала. Също така не съм ги виждала да се докосват, а смятам, че допирът е индикатор за любов. Не докосването, което си преживяла ти, Мили. Има добро докосване и лошо до­косване, обясняваха ми в отделението.

Фиби съобщава, че излиза, за да се срещне с някоя си Изи, която току-що се е върнала от Франция. Майк предлага да взе­ме и мен, да ме запознае. Тя върти очи и казва стига де, не съм виждала Из цяло лято, ще ги запозная утре. Ще е добре за Мили да се запознае с момичетата, настоява той, заведете я на някое от местата, на които ходите. Добре, съгласява се тя, но това не ми е работа.

Много мило от твоя страна - казва Саския.

Фиби я пронизва с поглед. Продължава да я пронизва, до­като не печели. Саския поглежда встрани, върху бузите и се е отпечатала руменина.

Просто си мисля, че би било много хубаво.

Аха, хубу, ама никой не те е питал, нали?

Чакам ответен удар, с ръка или някой предмет. Нищо. Само Майк.

Моля те, не говори така на майка си.

Излизаме от къщата и виждаме момиче в анцуг, което е сед­нало до стената срещу алеята ни, тя ни наблюдава, докато ми­наваме покрай нея. Фиби казва: да ти го начукам шибано лайно, намери си друга стена, на която да сядаш. Момичето отвръща, като и показва среден пръст.

Коя беше тази? - питам аз.

Някакво тъпо хлапе от квартала.

Фиби кима към блоковете от лявата страна на пътя ни.

Не свиквай с това, между другото, когато училището за­почне, ще правя каквото си искам.

Добре.

Виждаш ли онази улица, която минава покрай градината ни, не е много застроена, само няколко гаража, но по нея се стига по-бързо до училище.

В колко часа излизаш сутрин?

Зависи. Обикновено се чакаме с Из и ходим заедно. Поня­кога отиваме до „Старбъкс“ и се мотаем, но този срок е хокей­ният сезон, а аз съм капитан на отбора, така че ще тръгвам рано през повечето сутрини, за да тренирам и разни други неща.

Явно си доста добра щом си капитан.

Сигурно. Каква е твоята история? Къде са вашите?

Невидима ръка се прокрадва в стомаха ми, стиска здраво,

не пуска. Главата ми отново се замайва. Успокой се, казвам си, репетирала съм тези въпроси с персонала в отделението, от­ново и отново.

Майка ни ни напусна, когато бях малка, живеех с баща ми, но той почина наскоро.

Мамка му, много гадно.

Кимам, не давам повече обяснения. Колкото по-малко, тол­кова по-добре, така ми казаха.

Вероятно татко ти е показал това миналата седмица, но в края на нашата улица, точно тук, има пряк път до училище.

Сочи надясно.

Прекосяваш отсреща, завиваш на първата вляво, после на втората вдясно и след пет минути си там.

Тъкмо да и благодаря, забелязвам, че се е разсеяла, на ли­цето и се прокрадва усмивка. Проследявам погледа й и виждам русо момиче, което върви към нас, двете си разменят въздушни целувки. Фиби се смее и маха, казва, това е Из. Краката и са кафяви под срязаните дънкови панталонки и също като Фиби е красива. Много красива. Наблюдавам начина, по който се по­здравяват, прегръщат, започват разговор със сто мили в час. Летят въпроси, отговори, вадят се телефони, показват се сним­ки. Кикотят се за момчета и за момиче на име Джасинта, за която Изи казва, че е истинско плашило по бикини, кълна се, целият шибан басейн се изпразни, когато влезе да плува. Всич­ко това трае само няколко минути, но тъй като съм напълно игнорирана, имам чувството, че са минали часове. Изи е тази, която поглежда към мен, след което пита Фиби:

Кой е това, най-новата придобивка в спасителния център на Майк?

Фиби се засмива и отвръща:

Казва се Мили. Ще остане с нас за малко.

Мислех, че баща ти повече няма да води никого.

Както и да е. Знаеш го, не може да се стърпи, що се отна­ся до бездомни.

В „Уедърбридж“ ли ще учиш? - пита ме Изи.

Да.

От Лондон ли си?

Не.

Имаш ли си гадже?

Не.

Стига де, само роботски език ли знаеш? Да. Не. Не. - Раз­махва ръце наоколо, издава механичен звук като далеците от онзи епизод на „Доктор Кой“, който гледах в час по актьорско майсторство в старото ми училище. Двете избухват в смях и се връщат отново към телефоните си. Иска ми се да им кажа, че говоря така, бавно и съсредоточено, когато съм нервна и когато се опитвам да се абстрахирам от шумовете. Белият шум, отбе­лязващ твоя глас. Дори сега, особено сега, ти си тук, в главата ми. Да се държиш нормално не е никак трудно за теб, но за мен е като лавина. Бях изненадана колко много те обичаха на рабо­тата ти. Не проявяваше насилие или гняв, нежната ти усмивка, спокойният ти глас. Въртеше ги на малкия си пръст, изолираше ги. Избираше жените, които знаеше, че можеш да спечелиш на своя страна, и им шепнеше в ушите. В безопасност. Обичани. Така ги караше да се чувстват, затова ти доверяваха децата си.

Ще се прибирам, не се чувствам добре.