Късметът на баба Точка

Слаба и висока беше, обличаше се в черно, а черната й забрадка правеше така, че отдалече да прилича на траурно знаме. Свикнали бяхме да я виждаме единствено като приближаващо или отдалечаващо се знаме, навярно от изгубена битка – в зависимост от това дали вече си е купила хляб или върви към хлебарницата. Друго не си купуваше, само хляб. Ако никой от съседите не й занесе парче козунак за Великден, поръсваше захар върху филийките хляб. Така различаваше делника от празника. Празниците й бяха трийсет грама захар за година. Един пакет захар може да ти стигне за цял живот, но цял живот може да не ти стигне да усетиш сладостта на живеенето.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 16. Теди и Боби – ще се пресекат ли линиите на животите им?

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 15. Теди и Марта тръгват за Нулиа

На всеки два дни купуваше половин хляб, не й достигаха нито апетит, нито стотинки за цял. Децата и късметът от години заобикаляха къщата й. Те, защото си мислеха, че тук живее баба Яга. Той, защото знаеше, че тук нищо вече не живее.

Обаче стана така, че веднъж късметът се спъна и влезе в къщата й. След него и наградата.

Вече не си спомням за какво беше томболата – за платени данъци, или за платени битови сметки, за участие в масовата приватизация ли, много време мина и наистина сега няма значение. Наградата се оказа хладилник тип мини бар, а печелившият – баба Точка от нашето село. Но когато късметът е спънат, каквото донесе – все наболява.

Още: Пролетта на емигрантите: Глава 14. Вожда срещу министъра си

Още: Откъс от "Лека нощ, Джун" от Сара Джио

Поискали от бабичката да заплати превоза на хладилника, а после калкулирали и това, че го пренесли през четирите стъпала към къщурката й. Дала им всичките си пари и постояла за малко пред хладилника. Никога не си била представяла, че има излишни награди в този живот. Да си наградена със съпруг, деца и внуци, а после с достойни старини и лека смърт, това го разбирала. Ако я питали, ако имало възможност да подмени наградата, сигурно би избрала нещо друго. Например няколко месеца безплатен хляб. Така би спестила пари и да ги прати на внуците, нищо че не знаела къде са. Погледнала още веднъж към хладилника баба Точка. Бил твърде голям за да стане кутия за хляб и твърде малък, за да стане на ковчег. Приличал на живота й: твърде малък, за да й стигне да забрави, и твърде голям, за да го гледа как се изнизва бавно. Нещо като разликата между половин и цял хляб.

Хладилникът останал неразопакован. Докато хората в селото за първи път й завидели. Не спирали да се самоизмъчват като се питат защо точно на нея се паднала наградата от томболата. Едни се питали за какво й e хладилник, други умували дали да не й предложат да им го продаде евтино. Сигурно имало и такива, през които минала и мисълта да й го откраднат. Но най-много били тези дето искали да го видят. Обаче как да отидат да видят хладилника на жена, на която никога не са прекрачвали прага, за да видят нея самата.

Може би първо щели да я заговорят докато си купува хляб. Да й честитят наградата. После щяло да е по-лесно да отидат в къщата й. Но се случило така, че няколко дни баба Точка не отишла да си купи хляб. В селото тръгнали приказки, че са й подарили хладилника пълен с храна и докато не я изяде, няма да излезе от дома си.

Колко храна може да събере един малък хладилник, на третия ден вече й брояли хапките – би трябвало да са свършили и да излезе да си купи хляб, за да нахрани и човешкия им глад за новини. Но не излизала.

Още: Откъс от "Тайната на вила Алба", от Луиз Дъглас

Още: Откъс от "Похитеното момиче", Чарли Донли

Затова тръгнали към къщата й, и като не им отворил никой, влезли неканени.

Ако не бил този хладилник, никога нямало да разберат как живее баба Точка. Или как не живее в една стаичка с варосани стени, с едно легло, и с нищо друго. Нямало електричество, но и без него мизерията светела.

Намерили баба Точка в зимника. Била се качила върху хладилника, за да стигне бесилката. Мисля си, ако цял живот ти е било студено сред хората, сигурно е оправдано накрая да се покатериш върху този студ, да застанеш поне веднъж над него и над всички земни грижи. Да стъпиш върху знаците на бедността и самотата си, обединени в един кашон, сякаш понякога е нужна опаковка за несретата: хем да не я докосваш, хем да не си тръгне.

Такъв беше късметът на баба Точка. Къде е късметът, ще кажете. Понякога той е в това да ти донесе недостигащата височина за бързия край. Или да те намерят навреме, за да те погребат. Или пък да те разказват. Еднакво закъсняло е.

Автор: Йорданка Белева

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология. Защитава докторат за библиотечните системи и информационните възможности на парламентите от Европейския съюз.

Носител е на първи награди от национални конкурси за поезия и проза. Нейни текстове са превеждани и публикувани в антологии на английски, френски, немски, хърватски и арабски езици.

Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии”, „Ѝ” и „Пропуснатият момент“, както и на сборниците с кратки разкази „Надморската височина на любовта” и „Ключове”.