Виждали ли сте истински ангел в човешки образ?! Ще речете, че няма такъв. Но всъщност има... Това е Ангелът на добротворството.
Тя долетя във Велико Търново от Швейцария, но си е наш, български ангел. Когато се появи, сякаш озари стаята със своята светлина и когато говори, чувстваме едно искрено откровение, което запомняме за цял живот. Скромна и земна, тя определя себе си като тенисист. Гордее се с това, което е постигнала и вече е посветена на нова кауза – да дава от себе си, да дарява и да помага на деца с увреждания. Мечтае да направи така, че повече деца да се усмихват. Работи, за да отнеме болката и тъгата от родителите на тези деца. Има извънредния талант да помага на другите не за да й благодарят или да я харесат, а защото помоща я кара да се чувства ангажирана и удовлетворена. Тя се бори за добрите си намерения с всички средства и не прави въпрос от затрудненията си. Нейната амбиция е благородна, нежна, и те кара да не спираш да вярваш в доброто. Тя те довежда до края без да си газил и мачкал, и без да си правил компромиси с принципите си. Много хора разчитат на нея и й вярват. Има невероятната способност да открие лъч светлина и в най-тежките случаи, и да вижда в лошото добро. Следва сърцето си и не губи вяра в най-трудните моменти. Винаги има какво да научи и какво да даде.
Тя е Мануела Малеева.
Срещата с нея е необикновена, несравнима и незабравима. Тя е мила, чувствителна, сърдечна и искрена, завладяваща и заразяваща... Разказва за добри хора с добри дела, като уверява, че ако всеки извърши по една добрина, ще стане голямата промяна, за която всички ние копнеем и жадуваме...
„Да се опитвам да променя нещата ми дава сила“ – споделя Ангелът на добротворството.
Всичко започва от тениса, в който три сестри, единствени в света заедно влизат в световната ранглиста. Тpинaдeceт гoдишнa, Мануела Малеева cтaвa шaмпиoн нa Бългapия зa жeни, пpeз 1984 г. печели турнир от “Големия шлем”– UЅ ореn нa cмeceни двoйĸи, и пpeз 1988 г. взима бpoнзoв медал от Олимпиадата в Ceyл. Достига до номер 3 в световната ранглиста и 20-тo мяcтo във вeчнaтa тeниc-ĸлacaция.
„Поглеждайки назад се гордея, но на момента не съм си давала сметка за това, което правя... от турнир на турнир, седмица след седмица.“ – казва българската тенис звезда.
И отваря дума за фондацията, с която се занимава от десет години - „Суисклиникъл“, сега „Българската мечта“. Идеята идва от един турнир Australian Open, на който играе с деца със синдром на Даун:
„Имаше организиран ден за игра на тенис за деца с увреждания, в който пожелах да се включа, без да зная в какво се състои. Излязохме да играем тенис с тези деца. Това, което ме докосна, е усмивката им. Децата със синдром на Даун са много усмихнати, много лъчезарни деца. Дадох си сметка, че те са много щастливи че са на корта. Не, че са със звезда, а че някой им обръща внимание, някой играе с тях... и бяха благодарни. Тогава си казах, че някой ден искам да направя нещо, че повече деца да се усмихват.
Минаха 20 години и една вечер с приятели, всеки сподели какво иска да направи и решихме да създадем фондация, с която да помогнем на деца тук, в България, които с леки лечения могат да излязат от домовете и да заживеят пълноценно.“
Насочват се извън столицата, където децата имат по-малък достъп до медицинска помощ. Разбират, че в Стара Загора има осем дома. „Посетих пет, в които има грижа за децата. Единият от директорите на дома ми каза, че имат нужда от помощ и какво трябва да се направи... Така започнахме... Сега ми се връщат спомени, които много ме докоснаха тогава. Единият от спомените е, как отидохме в дом, в който децата не бяха с увреждания. Имаше 60 - 70 изоставени деца. Всички скочиха около мен... Това, което най-много искаха е да бъдат гушнати. Вземах по две деца в скута си и поред изкарах всички деца. Можете да си представите усещането - хем даваш радост, хем се чувстваш безсилен, защото това са само няколко минути... Но се надявах, че в тези минути усмивките на техните лица са топъл лъч светлинка.“- спомня си Мануела Малеева.
После отива в Швейцария, организира екип и започва да действа. Запознава се с много деца и родители. Правят хиляди прегледи. След шест месеца на прегледи идва време за първите операции. Тогава излиза въпросът за ортопедичните шини, които не се правят в България и тук такова лечение не съществува още от комунистическо време. Ортопедичните шини са необходими след операцията или за да бъде избегната операция. За да се осигури следоперативното лечение, в Швейцария намират две момчета техници, които да дойдат в България. Всички - и лекарят, който оставя докторския си кабинет в Швейцария пет-шест пъти годишно за по една седмица, и техниците, влагат доброволен труд без заплащане, когато идват в България. Техниците понякога остават и по месец, за да могат да изработят всички шини, които са необходими. Междувременно Мануела Малеева се свързва с различни министерства – на здравеопазването, социалните грижи, да се види какво може да се направи. За съжаление, 10 години по-късно нещата все още висят и зависят от фондацията, за да не се спре този процес, който е особено важен, тъй като чрез ортопедичните шини могат да се избегнат операции. Българските лекари дотогава не знаят друг метод, освен с операции. Има случаи на деца, оперирани по тринадесет пъти... Родителите, обаче, разбират, че децата им може да се лекуват и по друг начин. Виждат и друго отношение – лекар, който обяснява какво е състоянието на детето и какво може да се направи. Обръща се внимание на тежките случаи, които в България считат за безнадеждни, и няма кой да изработи специален стол или специален корсет.
„Моята роля беше да изслушвам родителите и тяхната болка, защото да имаш болно дете е нещо много тежко и хората страдат.
В момента имаме обучени български специалисти. Първоначално работихме в Стара Загора при много лоши условия в едно помещение, където можехме да преглеждаме. Сега си имаме наша работилница в Стара Загора, която с времето стана наша мечта – да имаме наше място, където работят обучени от нас специалисти, които също могат да обучават. Идеята е всичко да остане тук, в България. Защото операциите в Швейцария са много скъпи. Освен това, в Швейцария има 100 ортопедични работилници, в България има 2, в Швейцария има 400 обучени техници, в България има по-малко от 10.“ – продължи разказа си нашият Ангел.
Представя и случаите на Мария и Златан, които са с тежки увреждания и са живели като брат и сестра в дома в Стара Загора. После са разделени. Мария е осиновена в Америка. Златан е преместен в Луковит, където е досега.
Жеко и Слави също са осиновени в Америка. Преди това са извадени от списъка за международно осиновяване и сегашните им родители са ги видели случайно на снимка с Мануела Малеева във Фейсбук при откриването на работилницата в Стара Загора. Свързват се с нея и досиетата на децата се намират. Сега са младежи, ходят на училище и правят много неща. Добре са.
„Това са децата, с които започнахме в началото. Планирам при следващо ходене в Америка, да ги посетя и да ги видя всичките“ – допълни Мануела Малеева, и продължи: - Много сме работили, знам какъв кошмар е в България да имаш дете с увреждания. Познавам майките на тези деца, затова ги подкрепих в техния протест. Тук няма специализирани центрове, няма рехабилитатори. Това са деца, които имат нужда минимум веднъж на ден от рехабилитация, някои в зависимост от специфичните им нужди и по два пъти на ден. С растежа, нещата се променят и трябва да бъдат проследявани. В Швейцария, Австрия и Германия има огромни центрове, където има и училища с логопед, прихиатър, различни видове рехабилитатори, детски ортопеди. У нас нещата са закостенели, има виждане за реформи, но малко се прави. Необходимо е да се направи смислена реформа. Сега не се гледа по-далече в бъдещето, а се правят неща за момента.
Не мога да разбера защо държавата понякога спира международните осиновявания, или е чиновническо безхаберие или някой не си е свършил работата. В България трудно се осиновяват деца с увреждания и това донякъде е разбираемо. Тук условията за отглеждане на дете с увреждане са много трудни. В Америка, Италия, Германия и други западни страни има друго мислене, желание да се помогне, култура на добротворство за тези деца. В България само родителите се грижат за децата и никой не им помага. Майките не могат да работят и не могат да имат никакъв живот извън болестта на своите деца – това е голямата разлика с цивилизованите европейски страни. Друго нещо, с което се сблъскахме и беше неприятно е, че някои доктори се уплашиха от нас, като решиха, че искаме да им отнемем дял от това, което те владеят. И все още някои мислят, че тези ортопедични шини пречат на хирурга да оперира, а там вървят пари по Здравна каса и пътеки, и т.н. Това е много трудно да се обясни – че лекарят ще оперира, но след това трябва да има шина. И в случаите, когато може да се избегне операцията, това е много по-добре за детето. Другото, което е обидно да се говори е, че се въртят пари и не го правим безкористно, без да е бизнес. Не си представяхме, че ще натиснем едно копче и такава бездна ще се отвори под нас... Но сега нещата са влезли в ред, в който са предадени на българските специалисти. Радостна и горда съм, че в Стара Загора направихме ортопедична работилница.“
В отговор на въпроси, в хода на дискусията Мануела Малеева обясни:
„Тук грижата при раждане не е същата като в Швейцария. Домът в Стара Загора е много специализиран. Има и дневен център, където родителите могат да оставят детето и да го вземат вечерта. Най-често децата които се раждат, са с детска церебрална парализа и след това имат ортопедични проблеми. Другите са с различни синдроми, които се виждат при самото раждане.
Виждала съм много цигански семейства, които се отнасят с топлина, грижа и любов към децата си. Срещала съм се с прекрасни хора цигани, и мисля, че не трябва да се робува на стереотипи.
Моето послание към вас е да намерите нещо, в което можете да се включите, нещо, което да ви докосне и да бъдете полезни.
По пътеките край Женевското езеро има огромен брой хора с увреждания, които се разхождат или са разхождани. Виждам много млади момчета и момичета, които ги придружават и им помагат. Тази грижа трябва да влезе в обучението в България. Например, в програмата за спорт в Швейцария беше включено всеки петък да се ходи на плуване с децата с увреждания. Гимназията предоставя тази възможност и показва на децата нашия пример. Там има треньори, които казват, че за тях тези деца са вдъхновение.
В Швейцария хората с увреждания са в кафенета и ресторанти, където комуникират и разговарят, и има някой, който се грижи за тях, ако те не могат. За мен, те не са различни. Те са много комуникативни, разбират ви. Трябва да сме в близост с тях. У нас има домове, които са по селата, сякаш скрити. В дома на Мария в Стара Загора нямаше асансьор и тя видя за пръв път светофар и автобус, когато излезе, за да бъде оперирана, а в дома в Стара Загора полагат много добри грижи.Един приятел дари рампа. Не става въпрос толкова за пари, а за промяна на нагласата. Условията в България са трудни за работа, имаме факти, които не можем да избегнем. Трябва политическа воля за промяна.“
А тя, промяната, започва от нас. Със силата на личния пример и позитивното говорене, нашият Ангел на добротворството обогатява и увлича хората към добродеяния. Мануела Малеева е заразителна със своята позитивна енергия и чист подтик към правене на добрини. Идете на среща с нея, вижте я, чуйте я, докоснете се до нейния духовен свят, почувствайте думите й и правете добро... за Ваше благо и за благото на Родината.
