Книга за родовата памет „Разкази от корена“ издаде разследващият полицай от София Кристина Палазова. Предстои творбата ѝ да бъде представена в КДК-Смолян - от 18 часа на 24-ти юли, а в читалището на село Чокманово, откъдето е родът ѝ - от 17 часа на 22-ри юли.
Книгата е изцяло с благотворителна кауза. „Средствата от продажбите й ще бъдат преведени по сметка на фондация "Искам бебе", тъй като моята лична история преминава през борбата ми за рожби“, пояснява авторът.
За премиерата са подготвени изпълнения с каба гайда и родопски песни. С родопчани тя ще си говори за рода, за корените, за великата и неразгадаема Родопа планина, за българщината в най-чист вид, за делата на праотците ни.
„Ще потърсим родовото си предназначение и своето пъзелово парченце в родовото цяло. Символично ще отключим портата към своите скрити дарби и възможности. В книгата са застъпени темите за едни отколешни ценности и времена, за прошката, за дълга, за дадените обети и приятелство, за честолюбието. Ще поговорим за Каишев род, за духа български, който ни е съхранил през вековете. Ще дръпнем онези сребърни нишки, които ни свързват със земята българска, карат ни да усещаме живителните сили на корена“, казва Кристина Палазова в поканата си.
Тя е потомка на хаджи Ангел Ников Каишев от Чокманово - родопски родолюбец, построил втората църква в селото "Св. Архангел".
Завършила е „Право“ в Софийския университет през 2003-та и оттогава работи като разследващ полицай в МВР. От миналата година е магистър по „Психология на здравето“ - пак от Софийския университет.По този повод Actualno.com я потърси за интервю.Г-жо
Г-жо Палазова, как от разследващ полицай и психолог се преродихте в талантлив писател?
Когато започна пандемията през 2020 г., се обърнах назад, към корените си. Тогава наистина чух шепот от миналото и нужда да изследвам корените си. Усетих, че призванието ми е да пиша. Аз и преди пишех, но някак си тази дарба беше на заден план. В пандемията се отдадох по-сериозно на тази си дейност. Спечелих няколко литературни конкурса и сякаш си повярвах, че мога, че го правя добре. Започнах да чета разказите си на близки и приятели, да ги публикувам. Видях, че те вълнуват и може би това е моето призвание, моята мисия - да съм разказвач на истории.
Какво точно ви провокира все пак?
Имаше две книги, които ме пробудиха - за село Чокманово, което се намира в Родопите, близо до град Смолян. Това е селото на моята баба, на моята прабаба, на моя прадядо хаджи Ангел Ников Каишев. Неговото дело ме провокира да направя и аз нещо значимо в живота си. Той е съградил черквата в долната Чокманска махала - "Св. Архангел". На мулето си от Гърция е пренесъл първата камбана в селото, за първата чокманска църква "Св. Илия". Прекарал е вода в долната махала преди да съгради черквата "Св. Архангел". Една от стаите в къщата си е превърнал в българско училище, където са учили всичките му шестима сина, а и не само - синовете на чокманските първенци. Учили са българско четмо и писмо. Той държал синовете му да учат на български, а не на гръцки език. Въобще цялото му дело ми се стори много голямо. Всички тези книги ме пробудиха и ми дадоха стимул да погледна живота си отстрани, от друг ъгъл и да започна да творя.
За какво разказвате вие?
Разказите са ми художествени. Опитала съм се да доловя и пресъздам отколешната родопска действителност, родопският дух, отминалите ценности - за прошката, за дълга, за приятелството. Пиша и за делото на хаджи Ангел - два разказа са посветени на него, защото това е нещото, което най-силно ме е впечатлило. Основно разказите ми са вдъхновени от истории на мои роднини, близки, приятели и съм ги доразвила художествено. Има истории, с които съм израснала в детството си, които са ми били като пътеводна светлина.
Къси разкази ли са?
Да, предимно. Има и разкази по мое преживяно. Един от тях е "Дар от праскове", който пресъздава личната ми история и пътят ми към моите две дългоочаквани рожби. Той спечели наградата в Националния конкурс за къс разказ "Мостове". Защо го споменавам!? Защото личната ми история е причина книгата ми да бъде с благотворителна кауза. След като Вселената чу молитвите ми за рожби, сега мисля, че е мой ред да се отблагодаря и да помогна на други двойки с репродуктивни проблеми също да сбъднат мечтата си за най-свидното - за дечица. За това всички средства от книгата се превеждат по сметка на фондацията "Искам бебе".
Много силна кауза, сигурна съм, че тя ще бъде оценена?
Да, много години от живота ни - моят и на съпруга ми, мина в борбата ни за дечица. И в момента имаме два прекрасни дара от праскови - така съм ги нарекла в моя едноименен разказ. Няма да разказвам повече, за да може читателите сами да изпитат вълнението от прочита му. Доста жени с репродуктивни проблеми ми се обадиха след като са го чели - развълнувани. Мисля, че имаме нужда от такива споделяния. Когато някой е минал през болката, през трудностите, да освети пътя и на останалите. Ако може те да запалят своето пламъче от него, от неговите страдания дори, да почерпят поуки, сила, вяра, мъдрост.
Сигурно в тази битка има и периоди, в които, ако не се предадеш, ще продължиш да се бориш?
Точно така. Аз през 2012 година бях в такъв период, в който не виждах изход - опитвали сме различни процедури, но все не се получава. Тогава ми беше подадена ръка от фондация "Искам бебе" с психологическа подкрепа. Участвах в едни групи за психологическа взаимопомощ. Запознах се с много жени като мен и разбрах, че не съм самичка. Тези срещи ми вдъхнаха сила и кураж. В края на 2012-та година - няколко месеца по-късно, Вселената ме дари с моя първи дар от праскови - моето първо дете, което не е по кръв, а по дар и се появи от сърцето ми. А няколко години по-късно под сърцето ми започна да бие и друго сърце. Благодарна съм на тази фондация, защото се появи в много важен и труден за мен период. Благодарение на нея видях светлина в дългия тунел и много скоро стана съвсем светло около мен.
Да не би тогава да е и периодът, в който пожелахте да учите психология?
Не. Това беше вече в 2019 г., след смъртта на моята баба, с която бяхме много свързани. Някак си усетих нужда да се задълбоча в психологическото познание, да помагам на хората, както и тя помагаше. За това записах "Психология на здравето" в Софийския университет. Реших, че всъщност това е повик на душата ми. Правото, което съм завършила в далечната 2003 г., беше избор за онзи период от живота ми. С годините обаче човек се развива, променя се. Психологията беше съвсем осъзнат избор. Тя също много ми помогна за творческия ми път.
А какво ви свързва с писателката Здравка Евтимова - тя се изказва много трогателно за вас - че сте роден белетрист, че притежавате самобитна дарба на разказвач?
С нея се запознах през 2021 г., по време на курсовете в академия "Знание". Тя беше ментор на група по творческо писане, които посещавах. Съответно е запозната с моите разкази. Наистина съм ѝ много благодарна, че ме подкрепи, че дойде на представянето на книгата ми на 7-ми юни в НДК, че се изказа така положително, защото аз съм в началото на творческия си път. Тя каза едни невероятни думи, които ще помня цял живот. Те ми вдъхнаха сили и кураж да вървя напред.
Какво ви носи писането, какво е усещането, когато се потопите в историите, в миналото?
Това е усещане, което с думи не може да бъде описано. Ако мога да го обрисувам, то е едно състояние, което ме изолира от всичко наоколо. Попадам в един собствен свят, в който съм само аз и историята, която трябва да бъде разказана. Започвам да си представям историите, ситуациите. Някак си много живо и образно работи тогава въображението ми. Едно невероятно състояние, което е извън обикновеното битие, чувствам се по един вълшебен начин. Писането някак ми дава криле. След това се връщам в реалността, но много по-заредена, по-пречистена и готова да върша ежедневните си задължения.
Които са на разследващ полицай?
Да, на разследващ полицай, на майка, съпруга. Звучи невероятно, но смятам, че човек не бива да затваря същността си само в един избор. Трябва да изследва различни поприща в живота си, докато е тук, на земята. Това именно е правил и хаджи Ангел, който е започнал с овцевъдство, абаджилък. Сам се е научил на този занаят. Бил е основен дарител, представлявал е селяните пред каймакамина в Пашмакли (дн. Смолян), контактувал е с най-различни първенци, много известни хора, един от които Найден Геров. Смятам, че всеки човек е една цветна вселена и добре да изследва и да намери ключа към своите дарби и своите неосъзнавани поприща, възможности. Неслучайно на корицата е изобразен ключа, който не е само към миналото, а и към нашите неподозирани възможности и дарби.
Разбирам, че сте открили вече и ключа към фамилията на рода ви Каишеви?
Да, открих ключа към миналото и това ми даде много отговори. Всъщност преди много, много години, родоначалник на Каишевци, доколкото аз съм чела и са ми разказвали, е бил на сватба, където са се провеждали пехливански борби за забавление. Той победил няколко турци. Беят като гледал как се бори, казал: "Извива се като каиш". Тоест, е бил много гъвкав. И наистина всички потомци на рода са много гъвкави, много адаптивни, много цветни. Поне тези, които аз познавам. Те са се пръснали по цялата страна и наистина са забележителни хора.
Всъщност как мина представянето на книгата в НДК?
Трудно може да се опише с думи. Беше магично. Освен Здравка Евтимова, която беше специален гост и се изказа прекрасно, имаше една моя позната от "Дарик радио", която пропътува цялото разстояние от Русе до София, за да ме подкрепи.
Тя беше един от членовете на журито в националния конкурс "Мостове". С нея ни свързва много топло приятелство оттогава. Дойде основателката на фондация "Искам бебе" Радина Велчева, която също се изказа много топло. Синът ми пя "Рипни, Калинке, да тропнем". Имаше три каба гайди, пяха се родопски песни: "Бела съм, бела, юначе", "Гано, Гано, бела Гано", накрая тропнахме и хорце. Беше приказно. Не съм очаквала, че Вселената ще ми направи такъв подарък. Това за мен беше един емоционален подарък, който ще помня цял живот.
Вие сякаш се явявате мост между поколенията?
Опитвам се да бъда мост между поколенията, както беше моята прабаба, моята баба, която ме водеше на чокманските събори за Илинденско-преображенското въстание и ми говореше за родовете, разказваше ми стари истории. Тя запали огънчето на родолюбието у мен. И аз се опитвам да бъда за децата си проводник, мост към миналото. Мисля, че родителите сме тези, върху които пада отговорността да пренесем родовите познания, родовата памет, да пазим родовите реликви и да сме истински пазители на рода. Това е наша мисия. Поне аз така го усещам, за да може децата ни да стъпят на твърда почва, да пренесат тези знания, да ни дадат онази свързаност със земята българска, от която всички се нуждаем в тези нелеки времена.
Още от Смолян:
Фурор със стихосбирка направи шефката на РИОСВ – Смолян
Младо семейство дари 1000 лева на детското отделение в Смолян
Планетариумът в Смолян - важно решение на КЗК даде насока за съдбата му
