Социалната изолация далеч не е нов метод за спиране на разпространението на заразни болести. В различни периоди от историята на нашите земи хората са прибягвали до редица начини за ограничаване на заразите. В интервю за агенция БГНЕС повече по темата разказва проф. Вера Бонева, български историк и университетски преподавател.
Проф. Бонева, наложеният карантинен режим заради разпространението на коронавируса съвсем не е непознато явление по нашите земи. Какви исторически примери познаваме, които ни показват как са използвали нашите предци тази форма на превенция?
Карантината е била възприета като форма за ограничаване на заразните болести в Европа още през XIV-XV век. Дори името на думата е вариация на словосъчетанието 40 дни, тоест поне четиридесетдневно прекъсване на контактите с околния свят и отдалечаване от огнищата на заразата. В българското общество през вековете на османското владичество също се практикува подобен вид превенция. Тя е регистрирана по време на „голямото чумаво“ – епидемията от 1813-1814 г. Запазени са летописни бележки, свидетелстващи за отдалечаване на семействата от големите градове, където заразата е била най-силна. Например, българинът от Дупница Никола Кранта е записал в стара книга следното: "В лето 1813, кога[то] се започна морията у Дупница, месец септември - 8-ми ден; и беше велика мор по турците и по християните. Тогава аз, Никола Кранта, бегах у чифлику на [село] Пиперево и седех тамо вседомовно; излезнахме на Света Варвара [4 декември], месеца декемврия 1814".
Ясно е, че Никола е напуснал Дупница и се е усамотил със семейството си в продължение на три месеца в селското си имение. Съществуват данни за напускане на големите градове и при епидемията от 1831 г., която в Габрово е донесена от бягащи от заразата българи от Търново, а габровци, по думите на местния историк Петър Цончев „се разбягват из околните колиби“.
Освен социалната изолация, какви други методи са прилагали хората по нашите земи срещу заразните болести?
Основните методи са били свързани с поддържането на личната хигиена. Имаме обаче данни, че за дезинфекция се е ползвал силен оцет. Например, при размяна на пари в период на епидемия, те се потапят известно време в оцет. С цел избягване разпространението на зарази, през 19-ти век, по разпоредба на официалната власт, гробищата се изнасят извън населените места. Разбира се, има и много религиозни вярвания и ритуали, които тогавашните българи са отправяли молитви към свети Харалампий, който се счита за господар на всички болести, а специално чумата я държи вързана за верига. В една народна песен от Котел са отправени молитви до светеца да спре върлуването на чумата: „Стига ѝ толкоз морила, морила, още трошила тез млади булки хубави и млади моми гиздави, най-много вакли овчери. Майки им жално плачат и жалното им ихтене до небето ми са чува”.
Следял ли е някой за спазването на ограниченията за разпространението на заразните болести?
Проф. Бонева: Традиционното общество е като Фейсбук – всеки следи останалите и същевременно е отворен за наблюдение. В малките общности редът се следи от неформалните ръководители, а в семейството – от най-възрастния мъж. От средата на XIX век османската администрация прилага ограничителни мерки, но в част от селищата като Елена, Копривщица, Трявна, Габрово те нямат съответната тежест, защото цялото население е българско и се подчинява на избраните от общността чорбаджии или еснафи първомайстори. След Освобождението с противоепидемични мерки се ангажират здравните власти в България.
Какво казват историческите извори за хигиенните навици на хората?
Не може да се отговори еднозначно. Трудно е да се поддържа стриктна хигиена без течаща вода и без канализация. Специални мерки в това отношение е имало спрямо бебетата и малките деца. За възрастните е прието правилото, че могат да се къпят във водоемите само през летните месеци. Градските бани до Освобождението са били част от бита на мюсюлманите – и то предимно в населени места с минерална вода като София и Кюстендил. Възрожденското училище обаче прави много добри стъпки за подобряване на личната хигиена. В правилниците на училищата са записани задължения на учителя да следи за чистотата на децата и за неизмити уши, мръсни ръце и кални крака, както и да ги връща на родителите им. Така, макар и бавно, личната хигиена става част от нормата за качествен живот, но радикалната промяна на бита към съвременния модел се осъществява през първата половина на ХХ век с навлизането на течащата вода и канализацията.
Какви медицински практики за лечение познаваме от миналото?
През Възраждането нашите прадеди са разчитали основно на традиционната медицина, практикувана от познавачи на билки и стари лечителски практики – знахари. През XIX век по нашите земи се появяват първите аптеки – ахтарници, в които се продавали някои лекарствени форми, внесени от чужбина, както и продукти на традиционната медицина. Имаме данни за ахтарници в Търново, София, Русе. Първите болници се създават през 60-те години на XIX век в Русе, Плевен, Варна. Част от православните манастири също са поддържали своеобразни лечебници. В десетилетията преди Освобождението се появява и фигурата на градския лекар, който обаче не е получавал заплащане не от османската администрация, а от местните общини и от пациентите си.
Например, в Търново с голяма известност се е ползвал градският лекар д-р Васил Берон – племенник на друг лекар и просветен деец д-р Петър Берон. Лекарска практика в Пловдив е имал авторитетният общественик д-р Стоян Чомаков, чиято къща е запазена и до наши дни в Стария град. Както тогава, така и в наши дни хуманният лекар е една от най-уважаваните фигури в българските градове и села. В това отношение българският народ е показвал, а и в настоящия момент показва своята житейска мъдрост и респекта си пред професионалистите, които са пряко ангажирани с опазването здравето и живота на другите хора.
