Професор Александър Кьосев е културолог, филолог и преподавател в катедра "Теория и история на културата" в Софийския университет. Води курсове по културна история на Просвещението и Френската революция, европейска култура на XIX век и съвременна европейска култура; директор е и на магистърската програма "Изкуства и съвременност". Специализирал е в Чехословакия, Великобритания, Франция, Унгария. Бил е лектор по български език, култура и литература в Гьотингенския университет „Карл Аугуст“ и в университета на Саарбрюкен. Директор на Културния център на СУ, автор на няколко книги – последната от тях "Караниците около четенето" получи националната награда за литература „Христо Г. Данов” за 2014 г. за принос в областта на хуманитаристиката.
Още: Между гнева и надеждата: Политическата 2024-та през погледа на Боряна Димитрова (ВИДЕО)
Още: Ник Щайн: Шенген е абстрактен и не дава сигурност на границите
Проф. Кьосев бе едно от популярните лица по време на протестите през лятото на 2013-та година, както и сред първите преподаватели в Софийския университет, които подкрепиха студентската окупация там месеци по-късно. Кандидат за народен представител на движение "Да, България" в предстоящите избори.
Проф. Кьосев, защо университетски преподавател и културолог като вас решава да влезе в политиката?
Още: Кой е неподходящият подарък? Габриела де Лука за символа и изкуството на подаряването (ВИДЕО)
Можех да не бъда университетски преподавател. А лекар, инженер, някой друг. Когато избухнаха протестите през 2013-та смятах, че обществото на възмутените е лишено от социални разлики. Че не е важно кой какъв е, дали е умен или красив, а това, че е нетърпимо, че Пеевски може да бъде шеф на тайните служби. Онези събития скандализираха хората и ги накараха да влязат в едно общество на протеста, в което различията изглеждаха маловажни. Случи се обаче друго. Моралното възмущение, този универсален и екзистенциален човешки акт, се оказа социално разпластен. Цели прослойки от българското население в момента са в такава ситуация, че дори не могат да се възмутят, те са с близък хоризонт и клиентелистки зависимости. Но така или иначе, не е важно дали съм университетски преподавател. Като политическо лице аз съм просто гражданин, който досега само е говорил, но вече иска да се ангажира.
Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!
Още: Откриха реновираната детска градина 49 "Радост" в столичния район "Изгрев" (ВИДЕО)
Когато студентите окупираха Софийски университет, се явих да говоря пред тях. Казах им, че трябва да създадат нов политически субект, партия. Повечето от тях бяха с донякъде ляво-анархистки убеждения – не ме послушаха, а някои ми се присмяха.
Статуквото обаче не може да се промени само с протест, трябва политически инструмент, партия, която да го направи, поне такава е системата в момента. И така се получи естествено – след като съм казал "А", ще трябва да кажа и "Б", да вляза в новосъздалата се партия. И да поема всички рискове от това.
Хората трудно гледат с доверие на влизането на интелектуалци в политиката. Преди да стане част от БСП, един ваш колега и конкурент - проф. Иво Христов, направи уговорката, че на интелектуалците не им е там мястото?
Още: 9-годишният Мишо има нужда от помощта ни в битката си за живот (ВИДЕО)
Още: Проф. Светослав Малинов за преговорите: ДБ са в силна позиция, капанът за ГЕРБ щракна (ВИДЕО)
Иво Христов изглежда все още вярва във фигурата на интелектуалеца, такава, каквато е била през XIX век: един универсален, ляв критик, който говори от името на всички унижени и оскърбени, понеже те нямат социален глас, а само той може да изрече техните истини. Тази фигура отдавна е делегитимирана – никой не упълномощява интелектуалеца да говори от нечие име. Но в интерес на истината проф. Христов е и нещо повече. Веднъж вече го нарекох "главния апокалиптик на република". Той говори непрекъснато в катастрофични термини и нагнетява страховете на населението. Държи се едновременно като ляв интелектуалец и като социолог-шаман. Но най-странното се случи напоследък: както се правеше на крайно радикален, направи най-консервативния и не-рисков политически избор без риск: влезе в една партия с огромни традиции, финансова мощ, колосален апарат, която в момента се намира в социален възход, макар и случаен. С това извърши нещо противоположно и за интелектуалеца, и за апокалиптика – започна кариера. Това го дискредитира както като социолог, така и като политик. Той впрочем никога не подкрепя зловещите си предсказания с истински данни, което обикновено изумява професионалната общност. Така че, моля да не бъда сравняван – аз не съм шаманоекспертен кариерист.
Протестите през 2013-та бяха сравнително ясни като процес - какво обаче се случи в следващите 4 години? Защо всички обществени отношения се нагнетиха до екстремни нива?
Истината е, че в последните 2-3 години живеем в онова, което се нарича "информационен балон". Събира се един кръг от единомишленици, които споделят общи ценности и надежди за света. Тяхната картина на света обаче се оказва често радикално различна от тази на други информационни балони, на хора с други общи ценности и надежди. Нужна ни е нова аналитична, изследователска картина, която да обяви следното: че хората вече живеят в различни митологии, изразяват се с различни езици и техните информационни балони не се докосват. Понякога ми се струва, че дистанцията между езиците на общуване се е увеличила толкова много, че сме изпаднали в кланово-групов изолационизъм. Водят се различни Големи разкази, тълкуващи света, историята, съдбата на България – всеки от които със съмнителна достоверност. Немалък брой хора вярват например в разказа, че всеки момент България ще бъде залята от бежанци и само Русия може да я спаси. Този мит е рамка, предусловие за верификация: ти се питаш дали едно нещо е истина или не, но само в рамките на тази общностна картина за света, които си сложил пред очите си. Едните са от Марс, другите от Юпитер, трети и четвърти сякаш живеят на други галактики. И въпреки това се надявам да има социална енергия, която въвлече млади хора, и те да бъдат, както се казва в "Star Wars" - "Нова надежда". Впрочем затова станах партиец – видях това в "Да, България". На учредителното събрание имаше 1200-1300 души със средна възраст 39 години, млади, изключително нахъсани, пълни с енергия и сдържана дисциплина, искащи да направят нещо заедно. Това, признавам, ме въодушеви, рядко ми се случва вече. И затова реших да бъда техен член, а те ме издигнаха за кандидат.
Какво всъщност виждате при младите хора като преподавател?
Виждам същото разноречие, което има между старите. Само дето младите са още по-пламенни и още по-втренчени в своята истина.
Какви са идеите ви за промяна в сферата на културата?
Свързани са с централния проблем на "Да, България" - корупцията. Корупцията е гигантски паразит, който разяжда истинския организъм на българското общество. Намалява неговото богатство, причинява социални неравенства, разпределя благата по несправедлив начин, а това води до нарастване на усещането за болезнена несправедливост.
Има някои неща, които са видими на пръв поглед. Например, че бюджетът на Министерството на културата се движи между 90 и 120 милиона лева, а парите, които се дават за реставрация на стиропорни крепости, според едни са около 100 милиона евро, а според други стигат до половин милиард. Намесени са министри, лобита, организации на археолози, иманяри, колекционери. Формират се криминогенни структури около подобни процеси. Това деформира всички културни политики. Отсъства мисъл в процесите на централизация и децентрализация. Силно се приоритизира елитната художествена култура – театри, опери, а отсъстват идеи за културна политика на масово ниво, сякаш българското население е само консуматор, а не създател на културата. Ние смятаме, че нацията има творчески потенциал, който трябва да бъде отключен, тъй като културата е живецът и лепилото на това общество: тя осъществява онова, което се нарича солидарност и кохезия. Такава култура би било и естествения антидот спрямо корупционни практики и политически фанатизми, каквито изобилстват наоколо. Производството и потреблението на култура трябва да тече по цялата социална пирамида отгоре-надолу и обратно отдолу–нагоре, защото е изключително мощен механизъм по произвеждане на морална придадена стойност. Затова ние ще се борим за 1% от бюджета за култура.
Съмненията към либерализма и неолиберализма в последните години са сериозни - Brexit и победата на Тръмп са изглежда само на повърхността на нещо друго и вероятно много по-дълбоко. Защо от политически мейнстрийм либерализмът стана изключително критикувана идеология?
Аз съм либерал. Десен либерал от класически тип – кълна се във философи като Джон Лок и Хуго Гропий в зората, в Джон Ролс и Роланд Дуоркин сега. Неолиберализмът обаче не е моята стихия – той е разклонение на либералната философия, което превръща пазарната свобода в някакъв вид фундаметалистки фетиш и се опитва да регулира целия свят спрямо пазарната печалба. Видя се практически, че това не води до добри резултати.
Неолиберализмът произведе една голяма и нестихваща икономическа криза и една растяща безумно ножица между бедни и богати; видя се също, че виновните за кризата не поеха нейната тежест, което предизвика голяма вълна от гняв и съпротива. Това даде основания за възход на нова лява философия и политика – а лявото почти бе загинало след рухването на Берлинската сцена. Заради кризата на неолиберализма, новите леви се възродиха, но без памет – държат се така, сякаш са забравили собственото си минало и големия Тоталитарен експеримент. Аз също смятам, че това, което се случи в последните 27 години, по време на т.нар. преход, не е особено симпатично. Но то не може да се сравнява с катастрофите на войните и тоталитаризмите.
Възраженията срещу либерализма имат основание, а за неолиберализмът да не говорим – той сам се е делегитимирал, слязъл е от историческия дневен ред. Либерализмът може и трябва да бъде критикуван, той не е съвършен. Но не и заменян със стари призраци – марксизъм, национализъм, религиозен фундаментализъм. Засега по-добра политическа и по-миролюбива форма от него все пак няма. Да повторя че, днешната левица се държи така, сякаш не помни своите исторически катастрофи: не помни държавния социализъм, нито наследствата на тоталитаризма. До нея най-неочаквано се възроди и един примитивен национализъм - той всъщност е популистка ксенофобия. Този национализъм от своя страна пък не помни катастрофите на XX-ти век, предизвикани от големите европейски сблъсъци и световните войни: не помни непростимите националистически лудости, които убиха милиони хора. Да, без съмнение човек изпитва привързаност към дома, в който живее, изпитва гордост и любов към него, към историята му, бъдещето му. Но тази привързаност не може да послужи за прикритие на тотална антитолерантност, ксенофобия и расизъм.
Няма ли тогава конкуренция между три катастрофирали проекта, ако приемем, че неолиберализмът е катастрофата на либерализма?
За мен либералният проект не е катастрофирал. Понеже е най-гъвкав. Основава се на индивидуалната инициатива и свободата и е единствената политическа система, която може да се саморегулира. Световният капитализъм, въпреки че е атакуван отвсякъде, непрекъснато отстранява своите грешки, поправя се – за ужас на левицата, която трябва непрекъснато да пренаписва дневния ред на своята съпротива. Не казвам, че го прави съвършено, но го прави.
Каква саморегулация може да има при положение, че по данни на "Оксфам" единият процент най-богати жители на планетата притежават повече от останалите 99?
Това не ми е симпатично, едва или има някой с елементарно чувство за справедливост, на когото да е. Макар че има и хора, които казват, че трябва да сме верни на меритократичния принцип и да приемем, че има инициативни, предприемчиви хора, които могат да изкарват повече от другите – докато левите защитават принципите на солидарност и равенство, което води до преразпределяне на благата.
Този въпрос е тежък, философски – и по него може и трябва да има различни позиции, които взаимно се критикуват. Но не мисля, че западният свят е в такава апокалиптична криза на равенството и справедливостта, че това за пореден път да доведе до нетърпимост, възмущение, отвращение и желание за революция. Не мисля, че хората въобще имат такива настроения: все пак има спомен каква е цената, която се плаща за революциите. Но виждаме – все повече надигат глава яростни антилиберални идеолози, които нагнетяват публичното пространство до крайност с апокалиптични изказвания и фобийни картини на това, което ни предстои. В българския им вариант най-смешното е, че те предлагат дефектите на либералния и капиталистически Запад да бъдат лекувани от полуфеодалната автократична Русия. И тук, както е казал Достоевски, „всичко е позволено“ – смята се за допустимо нейният образ да бъде изпиран и защитаван с всичко възможно – от всевъзможни аргументи до брутални лъжи, хибридни военни действия и тролове. От теологически абсурди от типа "Русия граничи с трансцедентното", през геополитически и морални абсурди, които предписват Русия като истинския антидот срещу "прогнилия" Запад.
Според една от основните атаки срещу либералния елит – в световен план, но пък и в България – проблемите идват от прекалената и автоматична готовност да се защитават равните права. Този процес, твърдят критиците от ляво, е стимулиран от фондации, скрили всевъзможни разрушителни последици зад някакво абстрактно добро. Какво мислите за тези атаки?
Трудно се отговаря систематично на асистематични глупости. Нека кажа следното. Равните права са либералната светска религия. Те са онази абсолютна ценност, която не подлежи на дискусия, защото именно правата ни дават възможността да постигаме разбирателство, което е във фундамента на мирния съвместен живот. Идеята за ненакърнимост на човешките права е доста стара, но окончателно се закрепва юридически след Втората световна война и Холокоста. Когато се оказало, че човек може да изчезне просто така, да бъде издимен през комина на крематориума и това е част от едно индустриално унищожение; когато се оказало, че човешкият живот не значи нищо, когато се е оказало, че атомният арсенал може да унищожи планетата – тогава хората разбрали, че човешкият живот значи нещо. И ако на нас идеята за равните права ни изглежда като абстрактна категория, при следвоенните поколения далеч не е било така: всеки е помнил, живял е със своите убити – идеята за човешки права е заобиколена от скъпи, конкретни мъртви. За първото поколение след войната тази гигантска колективна травма е имала изключителен емоционален пълнеж и идеята за равните права възниква именно заради него. В лекомислената, бързоцъкаща консумативност на съвременния живот, това сега се е изпарило, превърнало се е в някаква абстракция, хората са забравили за фундаменталните катастрофи на Запада по време на Първата и Втората световна война; забравили са, че идеята за равните права е формулирана "от руините". Зловещо е, че започва да липсва тази памет.
На този фон нещо не съвсем приятно – очаквам, че съвсем скоро антилибералните сили ще стигнат до апология на войната. Ще бъде изтупана от нафталина старата политическа възхвала на "тъмната стихия на войната", атаката срещу либералната демокрация ще придобие зловеща милитаристична естетика... Нещата от първата половина на ХХ-ти век се повтарят. В момента усещам, че живея онези евпропейски катастрофи, които съм преподавал като отминали и исторически. Разрушаването на либералните ценности винаги води до възход на ирационални, фобийни, патетични глупости – чувате ли ги вече във въздуха? Те предвещават нови конфликти и катастрофи.
Не знаем каква би била новата война: но не вярвайте, че тя ще бъде контролирана като хирургическа операция на лошите. Ще има такава ескалация, която никой не може да предвиди – така както никой не е можел да предвиди ужаса на Втората световна война. Затова трябва да се страхуваме от призраците на миналото, а не от либерализма. Той е бил тяхното лекарство. Сега се вижда, че е едно несъвършено лекарство с много странични ефекти. Но все пак лекарство.
Аз харесвам либерализма именно заради това, че е хладен, че не допуска ирационалните страсти и тъмни визионерства да владеят съзнанията. Защото в политиката трябва да действат рационални процеси. Нека оставим сферата на силните чувства на индивидите и тяхната фантазия. Политиката не може да е поезия. Поезията има място другаде, в самия индивид.
