Да бъдеш приемен родител е призвание, ценност, благородство. Не всеки би могъл да приеме непознато дете в дома си и в същото време, да му дарява любовта си. Към момента професионалните приемни семейства на територията на община Асеновград са девет. В четири от тях са настанени деца, а други три са подали заявления за почивка. Има и едно ново утвърдено професионално приемно семейство, което чака да му бъде предложено дете за настаняване. Друго, пък, е изразило желанието си да бъде заличено от списъка, за което е подадено заявление към Регионална дирекция „Социално подпомагане“-Пловдив. Едно от професионалните приемни семейства в Асеновград отглежда двама малчугани. Съотношението по пол на децата, настанени при такива родители, е в разпределение: четири момчета и три момичета. Те са на възраст от 5 месеца до 5 г. От началото на 2018 г. до средата на този месец са осиновени общо четири деца, които са били настанени в приемни семейства в община Асеновград.
Днес се срещаме с асеновградчанката Боряна Петрова, която вече години наред е приемен родител. Тя сподели с екипа на Actualno.com своята кауза, емоциите и мислите, които попадат в ума й ежедневно, наблюдавайки как пред очите й расте едно малко човече...
Кога и как се случи така, че решихте да станете приемен родител?
Решението взех постепенно. Едната причина е, че децата ми вече са големи. Реших, че докато ме зарадват с внуци, ще отглеждам малчугани, които имат нужда от топлина и семеен уют. Друга причина е, че няколко пъти се срещах с приемни майки и с децата, които са настанени при тях, и от разговорите се увлякох по това.
Мислили ли сте някога да се откажете от тази кауза и защо?
Все още не съм мислила за отказване.
Как реагираха Вашите близки на това решение?
Получих пълната им подкрепа?
Каква бе реакцията и на Вашите деца, когато разбраха за каузата, в която се включвате?
Имам две деца, които са на 27 г. и 29 г. Зарадваха се на решението ми.
Какво представлява професията "приемен родител" за Вас?
24-часова грижа за чуждо дете, което е в риск.
Кога едно семейство може да твърди, че е готово да бъде приемно?
Когато всички членове в семейството са готови да променят обичайните си навици и режими.
По колко време обикновено отглеждате дете и откъде ги извеждате?
Първото ми настанено дете бе през 2016 г. - едно от трите, които майката и бащата бяха изоставили за отглеждане при една баба. Малчуганите бяха недохранени, неглижирани, без адекватно облекло за зимния период и т.н. Точно това дете живя с мен две години. После бе осиновено от семейство в чужбина, заедно с братчето и сестричката си. Вторият малчуган, който отглеждам, е от 10 месеца при мен. Детето е жертва на домашно насилие, също неглижирано и отглеждано от случайни хора. В момента се работи за реинтеграцията му.
В случай на интерес, от страна на родители да осиновят дете, как се постъпва - какви са критериите, по които се определя дали то да бъде дадено точно на тях, и съответно - каква е процедурата?
Приемният родител не участва в избора и преценката за осиновител. В отдел “Закрила на детето“ всеки месец се следи за развитието на малчуганите, настанени в приемни семейства. Прави се профил, събират се снимки, извършват се медицински изследвания и се вписва в регистър за осиновяване. В такъв са записани и кандидат-осиновителите. Функция в тази насока изпълнява „Съвет по осиновяванията“, който разглежда досиетата на кандидатите и тези, на децата, като за всяко дете търси подходящ осиновител. Водеща роля тук играе и интересът на детето.
Тежко или сладко е да си приемен родител и защо?
И едното и другото. При настаняване на детето, първоначално се оформя един период на напасване, взаимно опознаване, изграждане на доверие. И двете деца, които гледам и гледах не знаеха български език. Говореха на турски. Слагаше им се памперс, а бяха вече на 3 г. Хранени бяха с боза в шише с биберон. С второто дете ми бе по-тежко, тъй като то е живяло в семейство, в което върху него се е извършвало насилие. Най–хубавото нещо от приемната грижа е да виждаш постиженията на малчугана, неговото развитие, успехът от преодоляване на страха и болката. Ей така, докато си стоиш, да дойде и да те целуне. Да видиш в очичките му любовта и доверието, които изпитва към теб. Тъжно е, че не може да ти обясни всичко това с думи, защото, първо, не знае език и, второ, с малкия свят в главичката си, не знае какво да ти каже. Но пък къщата ти се озвучава от детска глъч. Ето и един друг подобен прочувствен момент. Не се бяхме срещали от доста време със съседка и един ден тя вижда дете с мен и дъщеря ми. Пита: „А, това дете на кого е?“, като очаква отговор да е на някое от моите деца. Докато отговорим, обаче, малчуганът с нас бързо и с гордост казва: “Аз съм приемно дете!“. Да си приемен родител е много отговорно, но и децата се отплащат с любов за това.
Интервю: Атанаска Маркова
