Майте Каранса е родена на 25 февруари 1958 г. в Барселона, Испания. Работи известно време като учител, а след това започва да пише книги за възрастни и за деца. През 2002 г. книгата ¿Quieres ser el novio de mi hermana? („Искаш ли да бъдеш гадже на сестра ми?“) ѝ донася наградата EDEBE – една от най-престижните испански награди за литература. През 2004 г. поставя началото на амбициозния си проект да сътвори фентъзи трилогията „Войната на вещиците“, позната и на българската публика с първите две книги – “Кланът на вълчицата” и “Ледената пустиня” (изд. “Унискорп”).
През 2010 г. е издадена книгата ѝ „Отровни думи“ ( изд. “ЕМАС”), разказваща за насилието над деца. Тя ѝ спечелва наградата EDEBE 2010 и Националната награда за детско-юношеска литература 2011, присъждана от Министерството на културата на Испания. В момента се подготвя и филм по нея, като оригиналният сценарий е дело на самата авторка.
Майте Каранса е един от най-значимите испански гости на Софийския международен литературен фестивал тази година. На среща с публиката, с модератор Валентина Стоева, Каранса отговори на въпросите на своите почитатели в България.
Как започнахте да пишете?
Хората, които обичат да четат се чувстват изкушени да започнат да пишат. Но искам да направя едно разграничение между писането и публикуването, защото аз започнах да пиша от много млада, но когато станах по-зряла си дадох сметка, че искам да публикувам и роман, който да публикувам. Замислих героите още, когато бях на 12-13 години и ми беше много интересно да напиша тяхната история. Така започна да пиша за деца и младежи.
В творчеството Ви има книги за всякакви възрасти. Пишете за най-малки деца, тийнейджъри и възрастни. За коя аудитория ви доставя най-голямо удоволствие да пишете и защо?
Трябва да призная, че най-много харесвам тийнейджърите, защото това е възраст, която е бомба.Тогава се изживяват най-хубавите и най-лошите емоции. Тийнейджърите са изпълнени с конфликти: мразят себе си, мразят родителите си , мразят целия и свят и най-добрите си приятели даже. Чудесно! Така една книга за тийнейджъри никога не може да бъде скучна. А най-хубавото е, че тези истории може да бъдат разказани по различни начини и да бъдат много въздействащи.
Смятате ли, че магиите са част от живота и коя е най-голямата магия?
Мисля, че да. Откакто съществува човечеството смес е опитвали да обясним всичко това, което не сме били способни да разберем чрез магията. Сега в 21 в. изглежда, че единственият начин на мислене, който съществува е логичният, рационалният и научният. Всичко си има своето логично обяснение, всичко може да бъде разбрано, но в определени моменти продължаваме да бъдем онези човешки същества, които сме били и преди рационалното мислене. И когато сме много отчаяни си казваме: „Моля се за чудо!“ и искаме да ни се случи нещо, което не може да ни се случи затова призоваваме магията. По същия начин и когато сме влюбени, защото влюбването също е нещо магично. Въпреки, че в нашия свят вече няма специално място отделено за магията ние продължаваме да имаме нужда от нея. Ние майките винаги носим нещо магично, защото знаем нещо повече, което ни обясняват децата. Напр., моите деца ми казват, че съм вещица, защото аз разгадавам всяка една от техните лъжи и ги познавам по-добре, отколкото се самите познават себе си.
Родителството магия ли е?
Да, защото раждането на дете е най-красивият момент в живота.
Как се решихте да напишете „Отровни думи“?
Първоначалният ми интерес бе насочен към психологическото насилие. През 90-те години ми попадна книгата на една френска психиатърка „Моралното преследване“, ставаше въпрос за „булинг“ - тормозът в училище и „мувинг“ – в професионална среда и в рамките на една двойка и става въпрос не за физическо, а за психическо насилие. И аз исках да разкажа за дълбоката болка на човек, който е бил манипулиран, който изпитва страх и не обича себе си, защото друг човек насочва разсъдъка му. Защото именно това ментално насилие може да бъде много могъщо и именно то пречи на жертвите , пострадали от физическо насилие да се защитят и да се противопоставят на своите насилници. Случаят с Наташа Кампус , която в продължение на 8 години е била държана затворена от похитителя си ме подтикна да напиша историята. Наташа е била малтретирана и е била жертва, но когато тя разбира, че насилникът ѝ се е самоубил тя започва да плаче. Това най-много ме потресе в тази история. Тя се чувствала виновна за смъртта на насилника си, защото той я е обичал. Това е толкова объркващо, че у мен се роди идеята да напиша историята за насилника и жертвата. Понякога е по-трудно жертвите, когато разберат, че са били жертви на насилие да се върнат към нормален живот, отколкото преди да го разберат, защото жертвите мразят и презират най-много себе си. Защото винаги са се чувствали причината за положението, в което се намират, защото винаги са вярвали на насилника и никога не са мислили за себе си. Това са ги накарали да мислят техните насилници. Затова е много важно жертвите да се научат да обичат преди всичко себе си.
Какво беше чувството, когато излезе първата Ви книга?
Това съвпадна с раждането на дъщеря ми и беше наистина един магичен момент. Дълго време чаках да публикуват книгата и това все не се случваше, всеки ден звънях в издателството. Дойде моментът, в който трябваше да раждам. Отидох в болницата, родих дъщеря си и в същия ден някой почука на вратата и ми донесоха цял кашон с мои книги. Не можех да повярвам. И книгата ми и дъщеря ми са родени в един и същи ден - 15 януари 1986 година. Така си легнах на леглото – от едната страна сложих дъщеря си, а от другата – книгата. И си казах: Ето това са моите създания! И гледах с еднакво умиление и дъщеря си и книгата! А и двете доста си приличаха!
