Ивинела Самуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология.На 1 октомври ще излезе от печат нейната книга "Гатанки от небето".
Ивинела, ти стана известна на читателите с прекрасните си весели, чудесни, забавни и замислящи романи за дилемите и търсенията на героинята ти Ади. Какво си ни подготвила този път?
След излизането на романа ми „Къде отиваш, пътнико?“ много читатели споделиха с мен, че вървейки с героинята ми Ади по Камино – древния поклоннически път до Сантяго де Компостела в Испания, за пръв път са се докоснали до същността на християнството и са се почувствали вдъхновени от него. Различни хора ме питаха дали не съм мислила да напиша книга, която да разказва как тези чудни послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него наистина да има повече радост, смисъл, любов, доброта... „Гатанки от небето“ е моят отговор на този читателски интерес към темата.
Предишните ти книги – романите „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ – спечелиха наградата на читателите за най-вдъхновяващи книги. Романът „Жената, която търсеше любовта“ получи приза „Носител на всенародната любов“. Новата ти книга обаче не е роман. Защо?
Наистина смених жанра, но смятам, че самата идея на книгата го изискваше. Много се чудих как да синтезирам практическия опит на християнството като начин на живот, понеже този опит е многопластов и обхваща всички аспекти от живота. Надявам се с „Гатанки от небето“ да съм открила вярната формула. Стори ми се, че представена в такава форма, изчистена от художествена измислица, в която присъствието ми не само като автор, а и като човек – със своя личен житейски опит, със своите търсения и открития – е по-осезаемо, ще направи книгата да звучи по-достоверно, по-искрено и ще бъде по-полезна.
Защо избра точно тази жанрова форма да представиш темите в книгата – чрез притчи, забавни истории и анекдоти?
Под ръка с автора на „Дон Кихот“, с надеждата посланията й да пребъдат във времето като тези на великия й събрат по перо – Мигел де Сервантес.
Ако човек отвори Евангелието, ще му направи впечатление, че Христос говори едновременно много иносказателно и много конкретно. Той използва притчи, за да онагледи посланията си, а после съотнася историите към реалния живот на хората. Господ първо разказва „приказка“, за да откъсне слушателите си от реалността, защото, докато са асоциирани с нея, е трудно да осмислят божествените послания. „Затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, слушат, а не чуват, нито разбират“, казва Той. А след притчата, когато поуката е вече ясна, много често Христос в прав текст – ясно и директно – обяснява как човек може конкретно да я приложи в собствения си живот.
Опитах се да използвам този модел – с тази разлика, че аз не съм си позволявала да наставлявам. Съотнасяла съм „приказките“ към живота на съвременния човек чрез моя личен опит, чрез опита на други хора, чрез много примери от живота, чрез знанията, които съм натрупала в Богословския факултет, чрез осмислянето на всичко това и чрез използването на адекватен за днешния човек език.
Кое те вдъхнови в по-голяма степен да напишеш тази книга – интересът на читателите или самите християнски послания?
Християнските послания по принцип ме вдъхновяват – както като човек, така и като творец. Интересът на читателите ми към тях пък е онзи стимул, който ме провокира като автор да търся най-добрия начин, по който да ги предам, така че не само да стигнат до сърцето им, но и да им бъдат полезни в живота, при това по най-практичен начин.
С какво на теб лично най-вече ти помага в живота тази християнска нагласа?
На първо място ми помага да запазя здравомислие в една според мен доста объркана в духовно отношение реалност. Християнството е много „простичко“ учение, в смисъл – в него няма сложни теории, то не е абстрактно, завоалирано, противоречиво, претенциозно или напудрено. Посланията на Христос са ясни, еднозначни, безцеремонно прями и много конкретни. Не ми се налага да се чудя „какво е искал да каже авторът“ и понеже аз вярвам, че авторът е Бог, мога да се доверя на думите Му и директно да ги ползвам. Християнската нагласа ми помага да бъда по-добър човек, да живея с мир в душата, да живея с радост, да изразявам себе си по най-добрия и автентичен начин...
Защо, ако християнството е „простичко“ учение, остава някак неразбрано днес?
- У нас специално вече няколко поколения българи не са приучвани на богомислие и им е отнета възможността за богопознание. Освен това, Христос е говорил преди две хиляди години, а това е страшно много време по отношение на променливата ни реалност. С други думи, днес християнството трябва да бъде представяно адекватно на съвременния човек, а то не е. Не е лесно, защото Църквата, като институция, трябва да бъде консервативна, за да пази чистотата на учението. Но трябва и да намери начините да бъде актуална. Тук богословите можем много да помогнем – и видно е, опитваме се. В интернет могат да бъдат открити прекрасни православни сайтове, с много съвременно поднесена информация, а в последните години се издава и доста православна литература, насочена към по-широка аудитория.
За мнозина християнството се е изчерпало като идея. Защо да се връщат към него, след като има много други пътища за духовен и смислен живот?
Няма начин християнството да е изчерпано като идея. Както бе казал някой, „душата е по природа християнка“. Има се предвид, че християнските ценности са ни същностно присъщи, те са онези общовалидни, вложени в нас от Бог духовни принципи, които всички разпознаваме у себе си. Именно заради тях, най-общо казано, можем да преценяваме кое е добро и кое – зло. Понякога някои започват да проповядват тези принципи от свое име и понеже ги припознаваме като свои, ние можем да им повярваме. Добре е обаче да сверяваме с оригинала кой какво ни казва, за да се предпазим от човешка грешка в посланието и интерпретацията. Не всичко, което звучи красиво и възвишено, е истина, нито пък полезно за духовното и физическото ни здраве. Ето защо разсъдителността е добродетел, поставяна много високо в християнството.
Какво те вдъхновява? Откъде черпиш идеите си? Откъде имаш толкова информация?
Животът ме вдъхновява, проявата на Божия дух в него. Не мога да спра да се удивлявам на това присъствие – едновременно толкова смирено, едва доловимо дори, и толкова въздействащо, завладяващо, преобразяващо. Побрано в нещо толкова дребно – като един ябълков цвят или светлината в нечии очи... Много ме вдъхновяват историите на хора, които въпреки неблагоприятните житейски ситуации са успели да съхранят жаждата си за живот и радостта от самото съществувание. Превъзмогнали са самосъжалението и са продължили да бъдат човечни и да дават най-доброто от себе си. От живота черпя сюжети, идеите идват с осмислянето им. Аз съм богослов и съм информирана предимно в тази област. Може и малко обща култура да съм събрала, прочитайки това-онова. Научавам нови неща и докато пиша. Зад всяка от книгите ми стоят стотици страници информация, която съм изчела и осмислила. Освен това слушам и наблюдавам много внимателно и имам навика да поставям под съмнение общоприети идеи и принципи.
По древния поклоннически път Ел Камино, използван като сюжет в „Къде отиваш, пътнико?“ – романа, напомнил ни важната истина, че „човек без вяра е като пътник без посока“.
Много читатели са истински впечатлени от поезията в книгите ти – Песните на любовта в „Жената, която търсеше любовта“, стихчетата от „Къде отиваш, пътнико?“, хайкуто в „Ако животът не е чудо“... Каква роля играе поезията в творческите ти търсения?
Поезията в книгите ми идва, когато посланието ми има нужда от „откровение свише“ – по-голям от мен авторитет, който да потвърди това послание. Това са моменти, в които като автор усещам, че както аз, така и героите ми трябва да замълчим, да спрем да философстваме и да чуем „гласа на истината“, който винаги идва отвъд това, което можем да видим и осмислим, ограничени от нашата реалност. В действителност тези поетични послания за мен самата наистина са „откровение свише“. Не мога просто да седна и да ги измисля, когато си поискам. Но пък винаги идват, когато ми трябват, на точното място и в точния момент.
В книгите си ти описа търсенето на призвание, на любов, на вяра, на смисъл. Какво още остава неизречено?
О, има много теми, които ме вълнуват. Но мисля си, след като отметнах основните екзистенциални въпроси, така да се каже, вече мога да се отдам – и в личен план, и в творчески – на малките радости от живота. Точно за това ми се пише.
Фейсбук групата ти „Животът може да е чудо“ е една от най-големите и активни групи в мрежата и непрекъснато печели нови последователи, вдъхновени от идеите в книгите ти. По какъв начин това близко общуване с твоите читатели се отразява на/в творчеството ти?
Освен че този внушителен брой участници в групата ми много ме зарежда и стимулира като автор – заради очакванията към мен да предложа различна и полезна гледна точка по определена тема, разговорите с хората от групата много ми помагат да се ориентирам кои са тези най-важни въпроси за тях. В романа ми „Ако животът не е чудо“ са включени автентични разговори с групата и те имат много важна роля и послание в книгата, защото са представителна извадка за моделите, които щъкат в главите ни, за страховете, за колебанията, за копнежите, за ценностите ни... Страхотен ориентир за всеки, който иска да свери часовника си, както се казва.
Ако имаше право само на едно желание, какво би било то?
Слава богу, че това не е наистина така. Бог е много по-щедър от нас с Неговото: „Искайте, и ще ви се даде“. Но нека да отговоря с думите, които свещениците произнасят в края на всяко богослужение: „Божията милост да бъде с всички нас. Амин!“.
