Новата звезда на френската литература Грегоар Делакур е роден през 1960 година във Валансиен, Северна Франция. Двайсет и две годишен влиза в рекламния бизнес, където печели световна известност и всички най-престижни международни награди. През 2004 г. основава собствената рекламна агенция "Какъв хубав ден".
Първият му роман "Писателят в семейството" излиза едва през 2011 г., когато – според собственото му признание – Делакур се осмелява да напише изречение, по-дълго от рекламното "Без вода кожата повяхва". Романът е отличен с петте най-престижни награди във Франция за дебютна проза. Година по-късно излиза „Списъкът с моите желания“, който му носи международна известност и бързо се превръща в бестселър и в касов филм. С него Делакур попада в един друг списък – на десетте най-четени автори във Франция, а сценичната му версия тръгва по световните театри. Истинска сензация предизвиква третата му книга "Какво поглеждаш най-напред" (2013), заради която Скарлет Йохансон, феноменалната актриса от "Изгубени в превода", подава съдебен иск срещу автора за неправомерно използване на името ѝ, което му носи глоба от 2500 евро и 150 000 читатели. Правата за филмиране на романа купува прочут английски продуцент, чието име засега се пази в тайна, но който се кани да пусне по екраните през 2018 г. (без участието на Скарлет Йохансон този път).
Следват още три негови романа, които "Факел експрес" също подготвя за печат у нас. "Виждахме само щастие" е обявен за най-добър роман на 2014 г. и се разминава на косъм с най-престижната литературна френска награда "Гонкур". Вторият – "Четирите сезона на лятото" (2015) – отново оглавява списъците с бестселърите и е поставен на сцена. Третият – "Танц на ръба на пропастта", излезе в началото на тази година и вече се екранизира.
Въпреки огромния успех на своите книги, Грегоар Делакур не спира да работи в областта на рекламата, без нито за миг да се главозамайва от успехите си. Предлагаме откъс от разговора на Грегоар Делакур с неговия български издател поетът Георги Борисов.
Георги Борисов: С какво точно се занимавате, освен че пишете бестеселъри? През 2012 година вие дори влязохте в десятката на най-четените френски писатели, непосредствено след Анели Нотомб, авторка на повече от 20 книги...
Грегоар Делакур: Не пиша бестселъри, а книги, и се оказа, че една от тях стана бестселър, и то не само във Франция. Писането за мен е нещо като ваканция, защото от трийсет години се занимавам със занаят, който, макар и увлекателен, отнема много време – рекламата. Работя всеки ден по осем часа на ден и понякога е трудно!
ГБ: Но и вашата трета книга е вече бестселър, а първата беше отличена с цели 5 престижни награди. За един дебютант, пък бил той и на вашата възраст, това е изключително начало...
ГД: Човек не пише бестселъри, нито пък знае да ги фабрикува, следователно това е въпрос на късмет. Първият ми роман имаше успех, вторият беше като взрив, а третият – ще видим...
ГБ: Има автори, които знаят какво е бестселър.
ГД: Да, но не и аз. Кен Фолет знае, Гийом Мюсо знае... Докато пишех, не знаех, че ще се появи бестселър.
ГБ: Разкажете повече за предисторията на „Списъкът с моите желания".
ГД: Бях започнал първия си роман "Писателят в семейството", когато майка ми почина и аз спрях да пиша за дълго. В началото си представях едно семейство в Северна Франция, в което майката е обикновена, малко невзрачна и тъжна жена. Но след смъртта на мама си казах: "А не, читателите ще си помислят, че майка ми е била такава“. Всяка една история е възможна – дори когато не е автобиографична и достоверна. Затова напълно преработих образа на майката в книгата, като си повтарях: нека поне жената в нея е необикновена. Така постепенно майка ми се превърна в модерна дама, в нещо като Роми Шнайдер, в жена която пуши, пие, има любовници – един женски образ, който много ми допадна. И докато създавах образа на любовницата, реших, че ако напиша друга книга, тя ще бъде разказана от името на жена. Такава беше отправната ми точка за "Списъка..."
ГБ: Случайна ли е приликата между портиерката Рьоне в "Елегантността на таралежа" от Мюриел Барбери и вашата галантеристка Жо от "Списъкът с моите желания"?
ГД: Да. Ами да.
ГБ: Вие започвате работа над него преди още да публикувате ръкописа на първата си книга "Писателят в семейството", нали?
ГД: Да, имах пред себе си цяла година, докато „Писателят... “ излезе в „Латес“ през януари 2011-а. И започнах „Списъкът с моите желания“. Но най-напред си казах: „Искам да бъда жена“. Изведнъж ми се стори страшно интересно да мога да напиша в първо лице единствено число: „Аз съм жена. Имам деца, съпруг...“
ГБ: "Пиша, за да избягам", твърдите вие в свое интервю. Наистина ли смятате, че изкуството и литературата са бягство от действителността, от ежедневието, което изпълва нашия живот?
ГД: Да, литературата измисля на свой ред всекидневието, разказва нова житейска история. Мога, ако поискам, да направя Скарлет Йохансон главна героиня на романа си или да възкреся някой скъп мъртвeц, или да повикам мъж от средните векове. Именно литературата придава ново очарование на света – но и представлява мястото, където търсим ключовете за разбирането му. Затова тя е и начин да избягаш, развлечение, което обогатява – не само забавление по американски, а развлечение, което ни и храни. И е прекрасно средство за бягство.
ГБ: Човешкото въображение е далеч по-бедно от чудесата и превратностите, които ни поднася действителността.
ГД: Да, да, съгласен съм, че всичко идва от действителността. Опитваме се да я разберем, да я направим по-красива или по-грозна, да я обезобразим, да въстанем срещу нея, но в крайна сметка винаги бягаме от нея, за да възвърнем магията на нещата.
ГБ: В друго свое интервю вие казвате: „Пиша, за да измисля животите, които ми липсват. На вас какво липсваше, след като 24 годишен основахте рекламна агенция и успяхте до такава степен да се наложите в своята област, че да работите за гиганти като "Епъл", "Сефора", "Тетенже", "Гоу Спорт", "Галимар".
ГД: О, има толкова неща, които липсват. Всяка крачка е последвана от загуба. Детството. Майка ми. Времето, което не съм прекарал с децата си. Чувствата, които не сме изпитали. Пиша и за да избягам от марките, за които работя от толкова дълго.
ГБ: Изкуство ли е рекламата и до кой негов жанр е най-близо, ако я приемем за изкуство?
ГД: Рекламата не е изкуство, а математика. "Художествената" страна на рекламата е в креативните избори, които изразяват решението. Но на практика проблематиките са винаги едни и същи: по-евтино, по-красиво, по-младежко.
ГБ: Коя е съвършената реклама и какво общо има тя с литературата? С едно стихотворение, да речем?
ГД: Съвършената реклама излъчва винаги добро послание , което трябва да бъде така съотнесено с добрата марка, че потенциалният купувач да я предпочете в смисъла, даден от Андре Жид, когато казва: "Не искам да ме обичат, а да ме предпочитат".
ГБ: Наричат ви "цар на формулите". Каква е вашата формула на успеха?
ГД: Много мило, но не съм "цар на формулите". Авторите на сатирични песни са такива в много по-голяма степен. Специалистите по рекламата от 60-те години също бяха „царе“, когато пишеха лозунги. Днес лозунгът изчезна. От десетина години рекламата по необходимост се подчинява на диктатурата на образа, защото тя също се глобализира. Постепенно думите в рекламата изчезват.
ГБ: Помогна ли ви рекламата при писането?
ГД: Да, помогна ми. Не обичам дългите фрази, мисля, че живеем в епохата на краткостта – сменяме канали с дистанционното, искаме бързи неща, а в писането аз харесвам по-концептуалните неща, ония, които изразяват идеи, а не предлагат думи. В поезията думите казват нещо различно от думите. В белетристиката те са просто думи.
ГБ: Изпитвате ли удоволствие от писането? Достатъчно ли ви е единствено то, или бързате да го споделите с читател?
ГД: Удоволствието е огромно. Но не бива книгите де се държат в чекмеджета, нужна е свобода. Дори една посредствена за нас двамата книга за друг може да се окаже шедьовър. Защо е необходимо да му се разваля удоволствието, да се тръби, че „това“ нищо не струва. Като искат да четат романи от поредицата "Арлекин" – да четат. Вярно – тъпи, идиотски любовни романчета, цели 200 страници ще минат, докато лекарят и медицинската сестра накрая се целунат. Всички казват, че са боклук – а защо? Нали все пак някоя домакиня със съпруг гадняр и деца, които знаят само да й натякват: "Аман от твоите буламачи, за нищо не ставаш!", ще чете и ще мечтае… Какво щастие за нея! Какво като не е добра книгата? Важното е, че жената се е разчувствала, пък си е направила и труда да я купи. Не трябва да поучаваме никого, аз съм много толерантен в това отношение.
ГБ: Наблюдавах ви как надписвахте книгите си на Салона на книгата. В сравнение с Амели Нотомб, която на съседния щанд разиграваше театър и като фея от приказките след всеки поставен автограф грациозно поднасяше книгата си на щастливия купувач, разперваше ръце срещу светкавиците на фотоапаратите и се целуваше с него – като същевременно внимаваше някои по-несръчни от тях да не ѝ съборят шапката – вие имахте вид на лекар. Толкова съсредоточено и продължително разпитвахте хората от опашката пред вас, сякаш бяха пациенти, а не читатели, и от вашия автограф им зависеше животът – не само техният, но и вашият, и въобще животът на планетата…
ГД: Амели Нотомб поставя в центъра на сцената себе си, а аз – човека, който идва и чака 45 минути, за да му надпиша книгата си. Не мога просто да надраскам няколко думи и да обявя: "Следващият". За тези хора това е толкова рядко – да видят определен автор. Има някаква магия във всичко това, самата книга вече не е същата, когато е с автограф. Винаги изслушвам човека и се мъча да съчиня нещо, свързано с това, което ми разказва. Така че като прочете посвещението, да си помисли: „Направил го е заради мен... Аз съществувам за този писател, защото го е направил заради мен“.
ГБ: Явно трябва да дойдете и в България, за да зарадвате и нашите читатели. Каква реклама бихте й направили?
ГД: Моята реклама ли? – Книгата, която ви прави по-богати.
И ако пожелаете, на драго сърце ще дойда.
Цялото интервю можете да прочетете ТУК
