На 31 октомври в книжарниците може да бъде открита книгата на издателство "Хермес" Домът на пчелите от Цанко Лалев.
Още: Събитията, променили 2024 година (ВИДЕО)
Още: Разруха и хуманитарна катастрофа: 2024 г. за Близкия изток през погледа на Мохамед Халаф (ВИДЕО)
За автора
Цанко Лалев e роден през 1962 г. в София. Завършва Немската езикова гимназия и Софийския университет – специалности „Българска филология“ и „История и теория на културата“. От 2010 г. е съдружник в Издателска къща „Пан“. Автор е на две стихосбирки: „Тежки улици“ (1988, награда „Владимир Башев“) и „Майстор на окови“ (1994). За деца публикува шест поеми и книга със стихове. Цанко Лалев пише и научнопопулярни книги за българска история и фолклор. „Домът на пчелите“ е първият му роман. Вижте какво споделя той в свое интервю.
Още: Откъс от "Домът на пчелите", Цанко Лалев
Г-н Лалев, в края на месеца излиза дебютният ви роман – „Домът на пчелите“. В него повеждате читателя на едно забележително пътуване през времена и светове. Какви са основните теми и проблеми, които разглеждате в книгата?
Още: Здравка Евтимова: 2024-та беше борба да запазим здрав духовния си гръбнак (ВИДЕО)
Още: Мария Лалева на Бъдни вечер: На ръба на бездната трябва да изберем любовта (ВИДЕО)
Думата „пътуване“ добре обобщава сюжета на романа. В него има три линии. Брат и сестра, на 17 и 15 години, ученици от София, внезапно и необяснимо пропадат във времето на средновековна България малко преди възцаряването на Иван Асен II. Озовават се сред малка група богомили и неволно участват в битките им със зли хора и страшни фолклорни създания. Историческото време в романа е границата между XII и XIII век, а географската рамка на текста е очертана от Френското кралство и Окситания до възстановеното царство България и имперския град Константинопол.
За да бъде по-пълна картината на това създадено и поддържано с насилие общество, в романа са включени като втори пласт и записките („Сините тетрадки“) на един монах за живота му сред обикновените българи и невероятния свят на византийската столица и на един френски гайдар, тръгнал с латинските рицари, които я превземат и разграбват. И третата сюжетна линия е издирването на изчезналите младежи, изпълнено също със загадъчни знаци и събития, по време на което майката повежда своя битка, за да спаси децата си. Наистина в романа има различни времена и светове.
Още: Заплатите, пенсиите и бюджетът: Христина Христова с анализ на състоянието на хазната (ВИДЕО)
Още: Между гнева и надеждата: Политическата 2024-та през погледа на Боряна Димитрова (ВИДЕО)
Чак след като завърших книгата, си дадох сметка, че може би „пропадането във времето“ не е случайно хрумване, а всъщност е нещо, което днес се случва на всички нас. Човечеството се озова, също внезапно и необяснимо, в бездна – климатична, здравна, политическа, военна, морална, и то с дълбочини, непознати в историята. Това е пропадане в света на Злото и както в романа, така и в реалния свят, има само един начин да излезем от него – със силата на Доброто. Това е опростена богомилска теза.
Още: "Домът на пчелите" - Ако има врата между времената, ще посмееш ли да я отвориш?
Още: Ник Щайн: Шенген е абстрактен и не дава сигурност на границите
Не се притеснявам, че мога да бъда обвинен в интелектуален мелодраматизъм или в инфантилност. Опазването на безценната ни, неизразимо красива планета и правото на щастие за всеки човек са все още достижими, но не с оръжия и самоубийствен егоизъм. Някой читател може да възрази, че и в романа ми нещата се подреждат не по мирен начин, а едва след битка. Ще отбележа само, че тя се печели с помощта на фантастични създания, които също са сили на Доброто. Хората обаче имат решаващата роля в тази победа. Бог дава, ала в кошара не вкарва.
В романа демонстрирате сериозни познания по средновековна история и фолклор, а описанията са изключително убедителни. Много време ли ви беше нужно, за да се подготвите?
В деня на лятното слънцестоене Яна и Никола попадат в странен паралелен свят, който е вариант на Българското средновековие. Той е такъв, какъвто ни го разкрива историческата наука. Описал съм го според наученото от обобщаващи изследвания и статии, писмени извори и материали от археологията. (Написал съм много научнопопулярни книги за деца, посветени на българската история.) Имам и – така да се каже – лични впечатления от Средновековието. Бил съм в рицарски и катарски замъци в Южна Франция, в манастирите крепости на Света гора, в скрития под ислямските сгради, но все още различим Константинопол. Винаги с вълнение посещавам оцелелите малки сгради съкровища от Българското средновековие.
Различното в „Домът на пчелите“ е, че това, което днес възприемаме като фолклор, в романа е действителността, породила фолклора. Самодивите и змейовете съществуват заедно с хората и често държат цялата власт над тях. Средновековните хора биха се съгласили с тази мисъл. В продължение на години подготвях книгата си „Български митове и легенди“ (2020), така че съм възхитен и смирен от чудото на народните песни, приказки и предания. Те образуват едно общо информационно-естетическо съзнание, с което хилядолетие са живели всички българи. И колкото и странно да звучи, поколението на моите баба и дядо, родени в първите две десетилетия на XX век, беше последното, чието мислене е формирано и от средновековни идеи. И не говоря само за суеверия, а за качества на ума като трудолюбие, честност и доброта. Моята баба Васила от село Пресяка, Ловешко, се страхуваше от самодиви. И може би семенцето на този роман е посадено в ума ми точно в малката къщичка в края на селото, където баба ми разказваше за самодивските хорà.
Още: Откъс от "Устойчиви на стрес", д-р Сам Акбар
В „Домът на пчелите“ се преплитат елементи на мистерия, приказка, фентъзи, трилър. Защо решихте да съчетаете реалното с фантазното, миналото с настоящето и смятате ли, че този похват ще привлече вниманието и на по-младото поколение читатели?
Аз съм формиран като читател по класическия метод. Първо с приказки, после с детски и приключенски романи – с важното уточнение, че велики автори като Джонатан Суифт и Виктор Юго попадаха в тези категории. (Днес мисля, че Юго е съвършеният образец за писател. Оказа се, че съм постромантик.) Помня, че цялото ми поколение четеше ненаситно. Нямахме смартфони, компютри, интернет и дори много телевизия. Май имахме само ток. При общуването си с литературата още тогава развих едно основно изискване – да ми е интересно. Или ако трябва да обобщя днес своя опит: за да бъде интересно на читателя, трябва да ми е интересно на мен, докато пиша. От тази основа нагоре текстът се гради според възможностите и уменията на автора. Каквото сабя покаже. Не писателят обаче определя постигнатото, а читателят. Мисля, че младежите биха харесали тази романова игра. Как биха се почувствали, ако изведнъж попаднат в абсурдно различно минало, където буквално трябва да се борят за живота си?!
Днес живеем в свят, където границите между „нещата“ вече са размити. Промените на всичко са така стремителни, че човек на 60 години – като мен, вече е живял два или три напълно различни живота и не, не говоря за различните възрасти. Това не се е случвало никога в човешката история. Затова си мисля, че е нормално и границите между литературните жанрове да изчезват. А точна граница между реалност и фантазия никога не е съществувала.
Метафора на какво е „Домът на пчелите“?
Простият отговор е: Домът на пчелите е Раят, където всички живели хора се събират. Това е блестяща метафора от старогръцки апокрифен текст, преведен на старобългарски, вероятно от богомили, преди хиляда години. Сигурен съм, че няма математически ред, който да съотнесе човека спрямо Безкрая около нас. Каква част сме от него? Една колколионна? Но ето че добрите християни са намерили отговора. Всички хора ще бъдат като пчели, еднакви по форма, което за мен означава, че всички ние имаме енергиен запис на съществото ни (душа), който отива в Дома на пчелите, Кошера или Облака. Аз изпитвам вълнение и понякога радостна надежда от тази древна тайна, известна на всяка религия. Познавали са я траките и обществата преди и след тях. Човешката душа е безсмъртна, а с нея и човекът е безсмъртен и свързан с това, което определяме като Добро. Александър Фол е писал много за тази вяра и дори се сбогува със земния свят чрез ритуал, извършен през мегалитна порта. Каменната врата високо в планината е един от първите конкретни образи, от които се породи романът ми.
Героите ви преминават през редица изпитания, а повествованието е изключително динамично. Как успяхте толкова добре да съхраните ритъма на отделните сюжетни линии?
Действието в романа се развива стремително между лятното слънцестоене и Еньовден – събитията в тези четири дни се случват в миналото и настоящето. Тази огледалност е нещо като пясъчен часовник, само че зрънцата в двете колбички изтичат едновременно една към друга. Нуждата от изясняване на героите и събитията от миналото ме накара да включа и „Сините тетрадки“ – записки, продиктувани от съвършен богомил. Те са историческата рамка, която държи двете половини на пясъчния часовник.
Динамика и ритъм са изключително важни характеристики на един роман. Мога да кажа, че в „Домът на пчелите“ те произтичат от алхимичната реакция между трите елемента на романа: история, фолклор и личен опит. След като години работих по текста и дори успях да го завърша, се появи една увереност, че съм намерил лична формула за писане, мой начин, мои теми. Оказа се, че целият ми интерес към фолклора и историята, интерес, който не се превърна в моя професия, а е някаква страст, си е имал цел. Да осигури неизчерпаем извор на истории. И аз искам да правя това, което вършат писателите в целия свят – да разказвам истории.
Още: Излиза втората част от трилогията "Солунските братя" от Слав Хр. Караславов
