Дълги години учените представяха историята на Великденския остров като негативен пример за развитие и упадък на общество. Твърдеше се, че жителите му са изсекли горите, изтощили земите и след това се избили помежду си във войни, стигайки до глад и канибализъм. Авторите на ново изследване твърдят, че това изобщо не е било така.
През 2005 г. еволюционният биолог Джаред Даймънд публикува книгата „Колапс. Защо някои общества стигат до просперитет, а други – до гибел”, в която изследва причините за упадъка на човешките общества. Като един от примерите той цитира историята на полинезийското население на Великденския остров.
Книгата бързо става популярна, а National Geographic Channel излъчва документален филм по нея. Историята на Рапа Нуи там изглежда доста сурова. Според Даймънд на острова са акостирали най-малко два различни клана полинезийци. Първоначално конфликтите между тях не влияели на нищо, тъй като всички бяха заети с изграждането на моаите.
Неразшифрована писменост от Великденския остров може да предхожда европейската колонизация
Но после рапануите, по време на своето неразумно стопанисване на острова, унищожили горите и изтощили почвата. Вече нямало достатъчно храна, което довело до войни, канибализъм и рязко намаляване на населението на острова. Този период се нарича Хури Моаи (Huri Moai) – време, когато враждуващите страни унищожавали моаите едни на други.
Идеите на Даймънд са намерили своите поддръжници не само сред широката общественост, но и в научните среди. Учените изчислили, че за издигането на няколкостотин моаи за 200 години, на острова трябвало да живеят поне 15 хиляди души. А през 1722 г., когато първите европейци пристигнали на острова, имало не повече от три хиляди рапануи. Демографският и културният колапс изглеждал очевидни. Но не е толкова просто.
Свирепата природа на хората от Рапа Нуи и тяхната склонност към насилие Даймънд извадил от фолклора на съвременните жители на Великденския остров. Проблемът обаче е, че никакви археологически находки не потвърждават тази войнственост. Археолозите познават примери за острови в Полинезия, където са се водили войни и са останали характерни следи.
Няма нищо подобно на Рапа Нуи. Всички обсидианови остриета имат битово предназначение и няма находки на накрайници за бойни копия (които фигурират сред привържениците на теорията на Даймънд).
От етнографските записи следва, че европейците са донесли на острова болести, непознати преди за хората от Рапа Нуи – и населението е започнало да намалява. А през 1860 г. перуански търговци на роби нападнали Великденския остров и похитили поне една трета от жителите. Тогава на острова започнала епидемия от едра шарка, след която оцелели приблизително 110 души.
През 2012 г. американските археолози Карл Липо и Тери Хънт, използвайки техника, предложена преди това от Тор Хейердал, доказват, че преместването на огромните моаи на няколкостотин метра изисква силата на 18 души и три въжета. Това подкопава основната хипотеза за гъстото заселване на острова по време на неговия разцвет (изграждането на статуи).
Какво се е случило с цивилизацията на Великденския остров?
По-късно същите археолози показват, че островът никога не е бил обитаван от повече от три хиляди души – дори в своя разцвет. Тоест не е имало никакъв колапс преди пристигането на европейците на Рапа Нуи. А какво е станало?
Международна група генетици е публикувала статия в списание Nature с резултатите от изследване на ДНК на рапануи, живели в годините 1670 – 1950. Учените са описали геномната история на частта от полинезийците, които са колонизирали Великденския остров за последните 100 поколения и са определили как се е променяла числеността на това население.
Хора от Рапа Нуи, рисувани от Луис Чорис, 1816 г. Louis Choris / Public Domain
Авторите приемат, че колонизацията на Рапа Нуи се е случила около 1250 г. (това е една от най-новите оценки, въпреки че Липо и Хънт определят годината на заселване на 1200 г.). Комплексен ДНК анализ показал, че групата полинезийци, доплували по-късно до Великденския остров, действително са изпитвали демографски проблеми – броят им е намалял значително. Но това се е случило 28 поколения (около 800 години) преди 1250 г., тоест все още не на самия остров.
След кратък период от време числеността на групата се е възстановила, а след колонизирането на най-източния остров на Полинезия е нараствала постоянно, макар и не твърде бързо – до пристигането на първите европейци. Но дори след 1722 г. числеността на рапануите е оставала относително постоянна до 1860-те години, когато островът бил опустошен от перуански търговци на роби и епидемия от едра шарка.
Второто важно заключение, направено от авторите на новото изследване, се отнася до примеса в генома на Рапа Нуи на приблизително 10 процента от ДНК на индианци, коренни южноамериканци. На пръв поглед в това няма нищо странно: през 1480-те г. инките плават до острова под предводителството на Тупак Юпанки и дори донасят там южноамерикански растения.
Но сега изследователите са стигнали до извода, че смесването на гени се е случило през 1250 – 1430 г., не само много преди Колумб, но и преди плаването на голямата балсова флота на инките. Авторите на научната статия предлагат възможни обяснения.
Цивилизацията от Великденския остров изчезнала поради… липса на прах
Те подчертават, че Рапа Нуи е бил заселен от полинезийци – известни мореплаватели, прекосили Тихия океан. След колонизацията техните морски умения, като и умението да строят катамарани, не атрофирали. Следователно те биха могли многократно да плават до бреговете на Южна Америка и там да влязат в контакти с местното население – мирно и не толкова мирно. Именно немирните срещи може би са в основата на „войнствения“ фолклор на рапануите.
Нека добавим, че опитите за експериментални плавания от Полинезия до Южна Америка по-рано показали, че поради ветрове и течения това е изключително трудна задача. Но плаването с балсови салове от Южна Америка следва теченията и затова е по-лесно. В тази връзка преди половин век Тор Хейердал излага друга хипотеза: индианците са достигнали Великденския остров самостоятелно и по време близко до полинезийците.
