Катя Антонова е автор на едни от най-четените детски книги, а освен това и издател - собственик е на издателство "Рибка". Издателството й тази година ще навърши 10 години - юбилей, който идва след рисковано начало и постепенен успех и растеж. Катя ни разказа за издателският бизнес, собственото й писане, как четенето на книги в ранна възраст променя децата и кои са онези родители, които все още избират книгата пред таблета за най-малките. Ето какво ни сподели тя:
Вашето издателство тази година ще навърши 10 години. Бихте ли се върнали в началния момент - времена, в които, предполагам, успехът на малко издателство за детски книжки никак не е изглеждал сигурен. Какво си мислехте тогава и защо започнахте?
Аз съм човек, който не обича да мрънка, а да прави промени. Любовта към книгите наследих от своята майка – още преди да мога да чета самостоятелно, тя изчете света за мен. В един момент детските книги свършиха и започна да ми чете книги за големи. Това са най-хубавите спомени от моето детство. Ето защо аз също много четях на децата си. Преди десетина години вече бях майка на две момичета, бяхме изчели повечето класически детски произведения и… се оказа, че друго в България няма. Книжарниците по света преливаха от съвременни детски книги, а тук – напротив, нямаше никакви. Това ме подразни – нима българските деца не заслужават да се радват на съвременното изкуство? Ето така реших да създам издателство „Рибка“, което да поправи тази несправедливост.
Успях да въвлека в това приключение Милен Антиохов и Евгения Николова. Но нито един от нас нямаше представа от издателския бизнес. В началото всички ни предричаха провал. Най-вече защото съвременните артистични книги са скъпи, а българското население не може да се похвали с високи доходи. А пък и „нали сме си простаци, кой ще ти ги купува тези странни книги“. Много се гордея, че опровергахме тези прогнози! В България има много будни, интелигентни и търсещи хора, които искрено се зарадваха на „Рибка“. Не само че не се провалихме, но и вдъхновихме много други да тръгнат по нашия път – днес има доста издателства, които предлагат на читателите страхотни съвременни детски книги. Приемам това и за наш успех.
Кой беше всъщност моментът, в който усетихте, че сте на прав път?
Повечето вериги не искаха да зареждат първата ни книга – скъпа, „странна“… В един момент обаче проявиха интерес, защото твърде много хора започнали да я търсят в книжарниците. Тогава за първи път се убедих, че хората жадуват за точно този тип книги. Както жадувах и самата аз като родител. И до днес получаваме наистина много на брой съобщения от читатели, които ни благодарят, че ни има.
Ако в предишни времена четенето на детски книжи не е имало толкова ясен конкурент за съзнанието на децата, как изглежда днес то, предвид стотиците визуални стимули? Или казано накратко: как може детската книга да се наложи вместо “тикването” на таблет в най-ранна възраст?
Не бих искала да хвърлям отговорността върху родителите, защото изпитвам към тях огромно уважение и дори съчувствие. Но това е истината – родителите най-лесно могат да отворят портите на литературата за своите деца. Важно е да превърнат четенето в част от ежедневието. После всичко зависи от… книгата.
Интересната книга е чудесен претендент за вниманието на детето – независимо колко устройства има около него. Пример за това е абсолютният ни бестселър „Феята от захарницата“. Децата зарязват всичко друго, за да четат историите на Ванилия. И дори избират нея като тема за рождените си дни. Не мога да опиша какви снимки и писма получаваме ежедневно… Наистина е трудно за преразказване и за вярване.
Освен издател, вие пишете детски книги. Как открихте, а и предполагам - отгледахте - това желание и способност в самата вас? Какво трябва да прави един автор, за да съчини хубава детска история?
Преди всичко аз съм писател. Да съм издател се научих (и все още се уча). Но писането е това, което правя цял живот. Писането е част от мен. Не знам как да не пиша. Нямам рецепта за разказване на истории. Пиша, когато имам нещо за казване. А пък аз непрекъснато имам нещо за казване, лесно се впечатлявам. Но колкото и скучно да звучи, в основата на добрия разказ стои обичта към читателите. Особено когато става въпрос за деца – те имат безпогрешни детектори за истината и за обичта.
Какъв е профилът на родителите, които купуват книгите на “Рибка” за децата си? Има ли нещо по-характерно, което да се забелязва с просто око? И какви отзиви получавате от самите тях?
Общото между родителите, които купуват книги на „Рибка“, е че са много осъзнати хора, отговорни хора – те се вълнуват от здравословен начин на живот, от образование, от това непрекъснато да се развиват. За тях, да бъдат родители, е свещена мисия и правят всичко по силите си да дадат на децата си най-добрия старт в живота. Тези родители си дават сметка, че отглеждат личности. Те отглеждат едно по-добро бъдеще за всички нас. И ние сме им безкрайно благодарни. Хубави хора са почитателите на „Рибка“, наистина – хубави.
До каква степен четенето на детски книги в ранна възраст повишава вероятността за читателски интерес към зрялата литература по-късно?
До голяма степен. Мисля, че всичко започва именно с четенето в ранна възраст. Дете, което от съвсем малко е свикнало да прекарва време в четене, приема книгата като задължителна част от ежедневието си. Убедена съм, че да четем на децата си и да им предоставяме хубави книги още от съвсем ранна възраст, е едно от най-добрите неща, които можем да направим за тяхното развитие. Да не говорим колко качествено е времето, прекарано с детето, докато заедно разлистваме красиви страници и се потапяме в интересни истории. И, не, никога не е твърде рано да запознаем детето с книгата.
На друго място казвате, че “всяко поколение има своите заболявания”. От кои най-много се страхувате за следващото?
Тревожа се, че губим човешкото си. Онова примитивно човешко, което ни кара спонтанно и без да разсъждаваме да постъпваме правилно – да помогнем, да обичаме… Днес умът ни е абсолютният господар! Сърцето е в пенсия. Привидно изглежда тъкмо обратното – уж заставаме зад светли каузи, уж непрестанно чоплим в емоциите си, уж сме много толерантни, уж сме много загрижени. Но всъщност ставаме все по-студени, прагматични, разумни. Заприличваме на машини. А машините все повече започват да приличат на хора.
Интервю на Райко Байчев
