Елена Нейчева и модата с личен почерк

Елена Нейчева е моден дизайнер, създател на “Артелие” - един от първите бутикови онлайн магазини за дрехи и аксесоари в България. Елена завършва моден дизайн в Берлин, малко преди германската столица да се превърне в световен център на хипстър вълната. После се прибира у нас и с подкрепата на своя съпруг започва малък бизнес с индивидуални, ограничени на брой дрехи, върху които работи с голяма фантазия и личен почерк. Днес Нейчева живее във Финикс в САЩ, а опитът и историята й с дрехите и модата е повече от интересна. Ето какво ни разказа тя в рубриката “Формулата на успеха”. 

Още: Звезди и формули: Как Елена и Демира печелят медали на олимпиадите

Още: Да основеш Олимпиада: Как Бургас събра ИИ таланти от цял свят

Как започна при вас всичко около модния бизнес, и то във времена, в които онлайн продажбите бяха все още не много популярни у нас? 

Да, през 2009-та година, когато отворихме “Артелие”, бяхме в ситуация, в която у нас все още нямаше нито един онлайн магазин в сферата на бутиковата мода; от този тип, при който да можеш да поръчаш с бутон. Започнахме с шалове, с малко бройки; идеята беше всичко да е много индивидуално, много лично, авторски. Даже от някои неща сме произвеждали само един брой. Хората се чудеха, когато им отговоря, че нещото, което са си харесали, е вече продадено, и чакаха следващия модел, който да си харесат. Още от началото имахме наш стил, собствен, разпознаваем; той се променяше през годините, но винаги правихме всичко с личен почерк. В момента живея в Щатите, но когато се прибирам в България няма нищо по-радостно за мен, от това да се размина с хора по улицата, които са избрали нещо от ателието. Понеже за мен работата е много лична, персонална.

Кое всъщност провокира интереса ви към модата?

Още: Пътят към Олимпиадата: Как българските деца постигат високи успехи

Още: “Генерирай това”: За Олимпиадата по ИИ и един хит на Мария Илиева

Имаме такива хора в семейството ми. Моят дядо беше моделиер в модна къща “Лада”. Тогава не е имало нищо друго в света на модния дизайн, било е единственото. Дядо беше много стилен, винаги ходеше с шапка с периферия, не излизаше без нея, в духа и с визията на старото джентълменство. Имаше ателие на долния етаж на къщата в Банкя. Шиеше повече връхни облекла, палта, сака, най-сложните неща откъм конструкция. Спомням си как идваха жени за първа, втора, трета проба: облеклата се правеха много бавно и старателно. Шиеше дрехите и на майка ми, имам визуални спомени от нейния гардероб в онези години, а на мен и сестра ни беше ушил поли-ламбади: тогава ламбадата беше много популярна, а само ние имахме подобни поли.

Един от най-ярките ми спомени е как ми купуват чисто ново яке за зимата, но аз се лепвам за една акумулираща печка и якето изгаря, стопява се, понеже беше шушляково. Съответно - рев. Но дядо беше голям майстор, успя да изкара достатъчно материал от качулката и възстанови якето така, че въобще не му личаха пораженията. Да, вече нямах качулка, но това, че ми спаси якето значеше толкова много за мен. Днешните деца имат по 5 якета, непрекъснато се изхвърлят, купуват се нови, човек няма как да преживее такава близост, а и сантимент, свързана с дреха.

Спомням си също как ходехме заедно в ЦУМ - там бе едно от малкото места, където можеше да се купят хубави платове. Дядо ми имаше цял ритуал за това как се избира плат. Взимаше го, пипаше го, мачкаше го, после го допираше до бузата, за да види дали е достатъчно мек. Не съм виждала никой друг да има подобно отношение към платовете: и много ценя неговото.

Още: Карти на доброто: Как еко идеите се превърнаха в творческа игра

Още: Алгоритъм на успеха: Българските медалисти от Олимпиадата по информатика

Ножиците, които Елена е наследила от дядо си

Как се озовахте в Берлин по-късно?

След гимназията се бях насочила към архитектурата; кандидатствах в САЩ и ме приеха е един университет във Вашингтон. Не успях обаче с пълна стипендия, а не беше по възможностите ни да замина на семейна издръжка. И случайно пък в нашата гимназия дойде човек, който ни разказа за университет в Берлин. По онова време Берлин не беше Париж или Милано, никой нямаше и идея, че ще се превърне в столица на екстравагантността и смелостта в модата. Условията да уча там бяха много по-достъпни, трябваше и да се справя с немския, тъй като знаех само английски. В крайна сметка обаче заминах в Германия и не съжалявам: беше един от най-важните и хубави периоди в живота ми.

Откъде идват идеите в модния дизайн, поне при вас?

Вероятно много зависи от принципното чувство за естетика. Аз съм визуален човек, не помня имена, числа, събития, но помня визуално картини: вглеждам се във всичко и го складирам някъде в паметта ми. Някой път срещам непознат човек, който ми се струва, че познавам, а това е понеже съм виждала същия непознат човек и друг път, и съм запомнила как изглежда.

Идеите ми идват и от самото наблюдение на платовете, материята, от желанието да направя по-нестандартни съчетания. Много ми харесва да се смесват различни материи, които нямат общо, и на малко хора би им хрумнално да ги комбинират. В последната зимна колекция на “Артелие” например включих едно зелено вълнено палто, но вътрешната част на ревера е от розова памучна мрежа; подобен микс от различни неща винаги ми въздейства творчески.

С мъжа й Младен: от самото начало са заедно в Артелие

Освен нестандартния подход при съчетанията, какво отличава работата в един бутик от масовото производство?

Материите. Дори да разполагам и с най-хубавата щампа или рисунка, ако материята не ми харесва, ако не е приятна на допир, няма да направя дреха. Това може би ми остана от дядо ми - никакъв компромис с платовете.

Другата разлика е в педантичността при изработката. Когато учих в Берлин, си намерих стаж при дизайнер, който правеше негова колекция в прекрасно малко ателие в една от най-хубавите части на града. Беше изключително педантичен: казваше ми колко е важно едно копче да остане на дрехата, и че тази дреха и копчето върху нея трябва да остане докато тя бъде носена от жената, дъщерята и внучката - поне три поколения издръжливост. Сега в масовото производство копчетата се отшиват след първата пералня, понеже машините действат за скорост и евтина цена. А сещате се, че копчетата ги зашивахме на ръка…

Елена обича да работи с микс от различни структури и материи

Тъй като контактът с клиентите е много по-личен, какви са онези отзиви, които са оставили следа във вас?

Едно от най-хубавите неща, които се случват, е че вече все по-често разпознават нашия стил, забелязват индивидуалността на “Артелие”. Понеже всички мои дрехи си шия сама (купувам си само обувките), често ми се случва да ме спрат хора по улицата и да ме питат откъде са ми дрехите. Това ми се случва, не само в България, и в Щатите. Какво по-хубаво от това? Понякога пък хора, които носят нашите дрехи, получават комплименти от други, и ми препращат съобщението. Това ме прави много щастлива.

Какъв е всъщност производствения процес на дрехи, когато се прави като малък бизнес?

Сложен. В главата ми цари една странна смесица - на хаос и педантизъм. Хаос, защото искам да създам нещо ново, идват ми непрекъснато нови идеи, които искам да реализирам. Педантизъм, защото пък искам каквото и да направя, да го изпипам докрай.

Аз съм човекът, който измисля нещата, който намира плата, който прави кройките и самия мострен модел, аз организирам снимките, аз отговарям на съобщенията, поддържам социалните мрежи, опаковам пратки и т.н.. Тук пазарът е малък, и трябва да си one man army. В последните години един малък цех и няколко дами ми помагат с ушиването. А за сайта ми помага мъжът ми от самото начало. Това е всичко. За такъв малък бранд, и ако искаш нещата да са на конкурентни цени, просто трябва да извършваш огромна част от работата - дори онова, което не би трябвало да ми е работа. Нашият пазар не предполага да имаш екип от 20 души (което изобщо нямаше да е лошо, а и аз бих се съсредоточила да правя това, което най-много обичам, а именно дизайна).

По време на снимачния процес

Един от спортните екипи

Някои най-общи съвети, свързани с начина на обличане тук; и евентуални грешки, които забелязвате, че често се допускат?

Ще съм максимално кратка. Струва ми се, че повечето хора не могат да си изградят реална представа за собственото им тяло. Виждат моделите на други фигури и решават, че това ще им пасне със сигурност. А не е така: всеки човек е индивидуален, трябва да познава тази индивидуалност и да се облича спрямо нея.

Другото: може би в мъжете в България трябва са малко по-смели в начина си на обличане.

И последно: Знам, че не е популярно, но ако човек иска да изглежда добре, но няма представа какво да облече, да се консултира със стилист. Няма как всички да разбираме от всичко - външният поглед на професионалист може само да помогне.

__

Сайтът на Ателие: https://artelie.com/

Фейсбук страницата на Артелие: https://www.facebook.com/artelie

Инстаграм: https://www.instagram.com/artelieohyeah/