До 24 февруари 2022 г. Мария Вдовиченко е обикновена тийнейджърка, единадесетокласничка отличничка със златен медал. Тя живее със задружното си семейство в Мариупол, свири на бандура, изработва с майка си бижута, работи като доброволка в местната църква и се подготвя да влезе в университета, за да стане полицайка.
Благодарение на руските окупатори, сринали родния й град, днес тя е бежанка. Баща й е починал от мъченията в руския филтрационен лагер, 40-годишната й майка е останала парализирана от преживения ужас, 13-годишната й сестра Нели получава епилептични пристъпи, крещи през нощта и рисува кървави картини. Сега Мария се хваща за всякаква работа, за да може да изхранва майка си и сестра си и да осигурява тяхното лечение. И се грижи за котката. Да, защото те не са изоставили котката си, а са я превели със себе си през всички бомбардировки, през мазетата с трупове, през глада, студа и униженията във филтрационния лагер.
„В първите дни на войната в Мариупол никой не вярваше наистина, че нещата са сериозни. Мислехме, че вървят някакви бойни действия и до 2-3 седмици всичко ще премине. Родителите ми се стараеха да поддържат спокойна атмосфера вкъщи и малко или много да живеем както обикновено. Тогава все още имахме електричество макар и непостоянно, но на четвъртия ден то съвсем изчезна, по-късно спряха и газта, интернет вече също нямаше, информирахме се единствено от радиото какво се случва. Вече вървяха първите слухове за загинали, но ние просто не можехме да повярваме, че това е реално.
На 2 март към 6 сутринта снаряд удари нашия блок. Цялото семейство в този момент спяхме в хола, по-точно опитвахме се да спим, макар подът да се тресеше и стъклата на прозорците да дрънчаха, но ние бяхме вече толкова уморени от всичко това, че се опитвахме всячески да не обръщаме внимание. В един момент усетихме, че шумът и подскачането на мебелите вече не са нормални и побягнахме в банята. Тогава снаряд удари блока ни на петия етаж и цялата взривна вълна премина вертикално надолу – ние живеехме на третия.
Беше много страшно, помня, че крещях с цяло гърло. Ударната вълна отхвърли сестра ми в стената, тя си удари силно главата и известно време лежеше без да отговаря и да реагира, а мама буквално се побърка от ужас за нея. Татко запази спокойствие и каза, че трябва моментално да напуснем сградата, защото не знаехме дали ще има нови удари. Той успя да сграбчи само връхните ни дрехи и котката, защото сестра ми отказваше да тръгне без нея, и побягнахме както бяхме по чехли, нищо друго не успяхме да вземем. Мама почти не можеше да се движи и двамата с баща им буквално я влачехме. Слязохме пред блока, там горяха автомобили, крещяха хора, температурата беше под нулата и всичко беше в лед. За да стигнем до укритието, трябваше да заобиколим целия блок, а ледът беше посипан със стъкла и беше много трудно да се върви с чехлите, които се пързаляха. Тогава много се страхувах да не падна, защото това щеше да ни забави, а около нас непрекъснато имаше взривове.
В укритието влязохме насила – там вече имаше много хора и те просто не искаха да ни пуснат, но татко натисна вратата и ни вкара със сила. Това не беше бомбоубежище, а просто помещение, в което някога е имало магазинче и някой от съседите разполагаше с ключ. Беше единственото място, където можехме да се скрием. Беше много тясно. В следващите дни живеехме там с още 23-ма човека. Имаше конфликти, хората се сърдеха, че сме взели и котката, тъй като те бяха оставили своите домашни любимци в апартаментите си – в следващите дни всичко постепенно изгоря и те загинаха.“
„Имахме само едно одеяло за четиримата, трудно дишахме от праха, нямаше светлина, въпреки че в началото се опитвахме да си правям импровизирани свещи, но те бързо свършиха. Често от носа ни течеше черна кръв и ни мъчеше главоболие, защото не достигаше въздух. Там пробягваха плъхове, за хигиена изобщо не можеше да става и дума, храната беше много, много оскъдна – по парченце хляб, което трябваше да ни стигне за целия ден. Дълго време след това, дори след като се измъкнахме оттам и вече имаше с какво да се храня, продължих да нося в джоба си къшей хляб, от страх да не остана гладна.“
Един от страшните моменти е когато на майката на Мария, която е с хронични заболявания, й спира сърцето – „татко много дълго й прави масаж на сърцето и изкуствено дишане, а аз държах студената й ръка и не можех да направя нищо“. Майка й оживява, но други хора в убежището, възрастни мъже, не издържат и се самоубиват. „Имаше страшни моменти на агресия, хората се побъркваха да стоят в тъмнината, имаше моменти, когато искаха да пребият котката ни, защото им пречеше или се нахвърляха на едно от малките деца понеже плачеше“.
На 17 март баща й решава да напуснат града каквото и да им струва. Колата им запалва и четирима заедно с котката излизат от Мариупол, но градът е заобиколен от постове на военни от сепаратистката Донецка народна република – те не им позволяват да продължат към контролираните от Украйна територии, а им посочват единствената посока, която е позволена, с думите „Ако не искаш, просто ще разстрелям всички в колата“.
ОЩЕ: Гавра: В Мариупол населението си взема колективни душове под звуците на руската пропаганда (ВИДЕО)
Семейството е насочено към един от многото филтрационни лагери. „Окупаторите се държаха с него сякаш сме парчета месо, а не хора. Те можеха да правят каквото си искат с нас, беше много унизително.“ Чакат на огромни опашки, за да дойде техният ред за проверка. Тези два дни не им е разрешено да излизат от автомобила, дори до тоалетната. „Излизането от колата се считаше за провокация и можеха да ни разстрелят. Руските военни издевателстваха, обикаляха покрай колите, унижаваха ни, един от тях се изплю на стъклото и накара сестра ми да го избърше.“
Във филтрационния лагер Мария я карат да се съблече гола пред мъже военни, за да огледат тялото й за татуировки, блъскат я, подиграват й се. Баща й е жестоко пребит и от ударите в главата скоро след това губи зрението си.
Имат късмет, че успяват да напуснат лагера и да се доберат до Запорожие, контролирано от украинците. Дни след това баща й умира, сърцето му не издържа. Майка й остава парализирана, не може сама да се движи и да се обслужва.
ОЩЕ: „Искам да умра, но не мога“: Оцеляло момиче разказа за обсадения Мариупол
Днес Мария не иска да назове украинския град, в който живее с измъченото си семейство, защото е получавала заплахи от руснаци, които я обвиняват, че всичко, което разказва, е лъжа, че филтрационните лагери, насилията над цивилни, убийствата на мирни хора от руските войници са измислица. Но под видеото в YouTube с нейния разказ има и много коментари на руски граждани, които пишат колко се срамуват заради стореното от тяхната армия и я молят, ако може, да им прости.
„Това интервю е живо доказателство, което трябва да послужи пред всички международни съдилища“, казва журналистката и главна редакторка на онлайн изданието „Гордон“ Алеся Бацман. "Фашистка Русия няма право на съществуване! Измет, твоето зло ще бъде наказано", казва тя.
