Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Какво ще правите с тези купища смърт? 14 мисли на Георги Господинов

07 март 2022, 16:13 часа • 41358 прочитания

В началото, при първите репортажи от бомбардировките, разбитите улици и танковете по тях, имах усещането, че гледам стари руски кадри от войната, документален черно-бял архив от Втората световна. Ние пораснахме с тези филми. В първия момент умът не може да приеме, че всичко се случва тук и сега, с днешни хора в днешни градове. Тези кадри, макар и цветни, са почти черно-бели всъщност. Сивото, черното и бялото на изгорели къщи, кални пътища, обгорени танкове и машинария, опушен сивкаво-бял хоризонт - цветовете на всички войни. Обезцветяването на света.

Тази война идва точно тогава, когато живите, които помнят предишната, Втората световна, си отиват. И в тази пукнатина на паметта, на чезнещата жива памет някой опитва да пъхне тротила на следващата война.

Според руско статистическо изследване от последните дни 60% одобряват войната (всъщност "спецоперацията" - думата "война" е забранена) срещу Украйна. А 88% искат да живеят задружно с украинците. Вероятно с оцелелите. Каква е тази шизофрения все пак? Да ги нападнем и да се обичаме с тях? Да ги нападнем, защото ги обичаме? Да ги нападнем, за да ни заобичат? Всъщност всяка обикновена теория за насилника и неговата жертва дори в битов план ще обясни тази лудост. Насилникът в семейството обикновено си мисли, че проблемите на любовта и мирното съвместно съществуване се решават най-лесно с 2-3 шамара - говоря за лекия случай.

Добре, да кажем, че ще превземете тази страна и ще останете там да пазите превзетото. Как ще вървите по тези улици, разбити от собствените ви снаряди. Как ще спите в тези сгради, разрушени от вас. Как ще гледате очите на хората, чиито близки сте убили. С какво ще удържате реда в града, след като първи сте прекрачили този ред. Как ще обясните на собствените си деца у дома защо ви няма и какво правите там, където не ви е дом. Как ще успеете да излъжете сърцето си, че това не са хора, че го заслужаваха, че сами си го сториха…

Артилерийските снаряди произвеждат смърт и страх, ракетите и запалителните бомби произвеждат смърт и страх, танковете произвеждат смърт и страх… Какво ще правите с тези купища смърт и купища страх. Как ще ги разчистите, как ще се спасите от радиацията, която те ще излъчват десетилетия наред.

Можете да превземете градовете, но не можете да ги задържите. Можете да спечелите войната, но не можете да спечелите хората.

...

Една украинка от Киев говори: Казвам на леля ми, която е в Москва, че имаме война и се крием в убежища, а тя ми отвръща: Глупости, нещо ви лъжат по вашата телевизия.

Каква ирония - в свят, пронизан от медии, ние не знаем какво се случва в съседната държава по време на война. Пропагандата се оказа по-силна от личната история. Лелята не вярва на племенницата си, която разказва за войната, говорейки от бомбоубежището на собствения си ударен от ракета блок. И защото този блок не го дават по лелиния телевизор в Москва - Москва не вярва на сълзи (както се казваше в един стар руски филм за една друга война).

Помагаме на едни приятели за настаняването на семейство украинци. Семейството е осемчленно, хора от различни поколения и три котки. Само едната котка е тяхна, другите две изнасят и спасяват по молба на съседи. Никой не брои убитите животни по време на война, нито емигриралите. Не сме стигнали дотам. А те са другите, невидимите жертви и мигранти в тази война. (Казват, че Украйна била сред първите в света по брой домашни котки.) Животните, които би следвало да са чиста природа, са още по-уязвими от политическите ни безобразия. Ако природата е майка на човечеството, то всяка война е майцеубийство.

Продължава да ме занимава това с животните. Имаме куче и знам как то се сгърчва при всяко гърмене по време на фойерверки например. Как се свива, тича уплашено, без да знае накъде, свира се в нас или отива под леглото. Поради многото войни, които е водил, човек все пак има някакъв праисторически опит. Животното няма.

Някой лесно ще каже - имаме ли право да се притесняваме за животните, когато умират хора. И пак ми идват думите на стария Дарвин, че животните са наши братя по болка. Всичко, което го боли, е живо същество, като нас. И което страда, заслужава нашето състрадание и помощ.

На четвъртия ден от войната, според едно социологическо изследване на "Алфа Рисърч", одобрението към Путин в България е паднало на 32%. След всички кадри на разрушения, жертви, евакуирани майки с деца 32% е нечовешки много подкрепа за този, който е причинил всичко това.

И колко лесно, обидно лесно е била прекосена тънката червена линия, която е държала хората в нормалното довчера. Вчера е било всекидневие, с всичките му подробности, днес е война. Времето е ударило внезапни спирачки, гумите са изсвистели и рязко е свило в друга посока или се е обърнало назад. И дните не са повече дни. И нощите не са повече нощи. Сирени, убежища, тревожна безсъница… Времето не просто сменя посоката, то сменя (и това не е метафора) почти физически своето траене, своя ритъм, своята последователност. Вчерашните задачи и планове за днес са се превърнали в нищожни и странни - да пиеш кафе с Х., да идеш на зъболекар, вечерта на театър. Повторение, ритъм и малко скука за лукс - от това е направено всекидневието. Всичко това вече е на боклука. Някой е подменил дните ни, някой е подменил живота ни. Най-вече на тези, които са във войната. Но и на тези, които са наоколо, макар и още отвън, следващите… Ето как всекидневието рязко стана история.

Всички тук боледуваме от загуба на чувство за време, пише Збигнев Херберт в поемата си "Рапорт от обсадения град".

Фразата "Нека оставим историята да покаже" при една ядрена заплаха става абсолютно безсмислена. Историята може да ни покаже само ако има история. Освен всичко друго ядрената война убива историята. Каква ирония - в първия ден след апокалипсиса няма да има никакви медии. Най-важното събитие в историята на човечеството ще остане неотразено.

Всъщност ще има ли "време" след един ядрен край на света? Ясно е, че всекидневие няма да има. Стори ми се, че неслучайно повечето руснаци приеха сякаш най-тежко и като особена несправедливост изтеглянето на ИКЕА от Русия. Точно защото някой изтегля всекидневието изпод краката ти. Как така? ИКЕА е идеята за дом - с всички гардероби, легла, кухненски шкафове и детски стаи. Това е стаята на света. Гоните ме от вашите и от моите стаи едновременно.

Искам обратно вкъщи, искам у дома, никъде не искам да ходя - плаче една украинка на границата. А дом няма. Животът се е свил, светът се е свил до размерите на бомбоубежище.

Убежище вероятно ще е думата на годината. Дано не е бомбоубежище.

 

Автор: Георги Господинов, Дойче веле

Георги Петров
Георги Петров Отговорен редактор
Новините днес