България се намира в навечерието на вземането на съдбовни решения за посоката, по която ще поеме електроенергетиката в следващите няколко десетилетия. Ролята на хората (известни с понятието „policy-makers“), е от ключово значение за осъществяването на енергийната трансформацията в страната ни. Процесите в електроенергетиката са сложни и тяхното анализиране изисква системен поглед, който да обхваща не само това, което се случва на местна почва, но и общата политика на Европейския съюз по отношение на климата и енергетиката.
Това пише в специален анализ за Actualno.com eнергийният икономист Борислав Боев.
В последните няколко години именно все по-засилващите се апетити на ръководителите на ЕС за бърз енергиен преход, са в основата на тежките проблеми на българската въглищна индустрия. Естествено не трябва да се пренебрегват и действията на България, която за толкова време не успя да формулира конкретна пътна карта, по която да осигури плавен преход и по този начин максимално да омекоти удара от неизбежното затваряне на въглищните си централи.
Проблемите на европейската и българската енергийна политика
Посоката на развитие в електроенергетиката отдавна е зададена в Европейския съюз. Нейните корени могат да се проследят още от началото на века, когато започва приемането на различни директиви и механизми, целящи стимулирането на чистите енергийни източници и извеждането от експлоатация на нечистите такива. Дали тази политика на ЕС води до устойчиви резултати тепърва ще става ясно. Прекомерното желание за бърза енергийна трансформация, почиващо повече на емоции, отколкото на трезв технико-икономически анализ, вече дава своите противоречиви резултати в страни като Германия. Но в случая важното е по какъв път ще поеме България и как страната ни ще защити националните си интереси в областта на енергетиката.
Вписването в новата енергийна конюнктура изисква многофакторен анализ на средата, оценка на системните рискове и стратегическо целеполагане въз основа на получените резултати. Това са все важни задачи пред политическото ръководство, без които енергетиката няма да може да поеме устойчив курс на развитие. През последните години страната ни демонстрира редица слабости както в целеполагането, така и в стратегическия мениджмънт на ключови за страната енергийни проекти. Липсата на категоричност относно бъдещето на въглищната енергетиката е пример за такава слабост на политическите решения, защото страната ни вси още няма конкретна стратегия как преходът и постепенното извеждане от експлоатация на големи въглищни мощности ще се отразят не само върху електроенергийната система, но и върху социално-икономическите процеси в цели региони, които създават огромна добавена стойност в българската икономика.
Стратегическото управление в енергетиката би трябвало да включва не само инвентаризацията на съществуващите мощности и формалното описване на оперативните процеси в енергетиката. Енергийните стратегии преди всичко трябва да почиват на солидна философска база за това какви са намеренията и как те ще бъдат постигнати. В този смисъл една добра енергийна стратегия би трябвало да включва генерална концепция за развитието на енергийната система, която да бъде следвана дълги години напред. С други думи в момента България може и да има някаква енергийна стратегия (или както става ясно напоследък – множество енергийни стратегии), но ѝ липсва енергийна доктрина. Следователно, има разлика между стратегия, която задава средносрочния път за развитие на енергетиката и енергийната доктрина, която задава дългосрочните, стратегически приоритети в развитието на сектора.
Тази енергийна доктрина преди всичко трябва да почива на осъзнаването на много важни геополитически процеси, които текат не само в енергийния сектор, но и на политическата арена. Всъщност геополитическата тежест на България изобщо не е за подценяване и това е предопределено от стратегическото местоположение на страната ни. От българската политическа класа зависи дали тази геополитическа тежест може да бъде „капитализирана“ в интерес на страната ни. За да се случи това обаче са нужни отговорни политици, които ясно си дават сметка за важността на България в енергийната карта, последователно преследват целите в енергетиката и задължително отчитат националните интереси на страната в сектора. Участието на българската държава с 20% от терминала за втечнен газ край Александруполис безспорно е важен момент, но той сам по себе си не е достатъчен за истинската енергийна диверсификация, която включва не само разнообразие в доставчиците, но и в енергоизточниците. Именно липсата на енергийна доктрина и постоянното лутане в стил „ще строим от всичко и по много“ са в основата на големите провали на ключови енергийни проекти от близкото минало.
Европейският „зелен“ път и националните приоритети
Иначе конкретните насоки в развитието на електроенергетиката отдавна са ясни – преход към нискоемисионни източници. Зелената сделка на Европа и всички предхождащи я директиви, регламенти и законодателни пакети не падат от небето, те не са от вчера. В интерес на истината общоевропейската енергийна стратегия страда от абсолютно същите пороци като българската – липсва разбирането на геополитическите процеси и мястото на Европа в тях. В момента заявката за енергийно лидерство на ЕС буди повече насмешка, отколкото да почива на реални перспективи. С утопични климатични планове като „Зелената сделка“, ЕС по-скоро си отдалечава от енергийно и всякакво друго икономическо лидерство, защото приоритетите за енергетиката на бъдещето са сбъркани. Сякаш европейските policy-makers са забравили, че енергийната система е изключително сложна и инертна конструкция, и всички необосновани и бързи промени в нея ще я преобърнат с главата надолу.
Ако трябва да се върнем към България, формалната подкрепа на общоевропейските политики за намаляване на въглеродните емисии създава огромно противоречие, защото в енергийните стратегии е записано, че страната ни ще продължи да разчита на въглищните централи. Няма как едновременно страната ни да подкрепя европейските политики в областта на енергетиката, които са фокусирани върху спирането на въглищните централи, а на местна почва да защитава позицията, че въглищата имат дългосрочно бъдеще. Да, те несъмнено са единствения местен енергиен ресурс в изобилие, който способства за енергийната сигурност, но ако страната ни иска да ги защити, то действията трябва да бъдат насочени върху включването им в програмите за въглищни региони в преход.
Подобни противоречия се случват не само в България, има ги и на системно ниво в Европа, макар че казусът е малко по-различен, защото там политиките се формират предимно на базата на политически емоции, които пък се влияят от мненията на различни екоактивисти. От Брюксел се говори амбициозно, дори за пълно елиминиране на въглеродния отпечатък, но същевременно има пренебрегване на най-нискоемисионния източник на енергия в лицето на ядрената енергетика.
Въпреки тези несъответствия в енергийната стратегия на Европа обаче едно е сигурно – зелените политики ще продължат и за тяхното осъществяване ще бъде мобилизиран значителен капиталов ресурс. Ако България иска да се възползва в максимална степен от тази възможност, то на национално ниво ръководителите в енергетиката трябва най-сетне да проумеят, че без енергийна доктрина страната ни не може нито да формулира някакви приоритети, нито пък да върви към мащабна енергийна трансформация. Работа има и за българската енергийна дипломация, защото от нея зависи как интересите на България ще бъдат максимално отчетени при вземането на важните решения в Брюксел. Тук България може и трябва да търси съюзници най-вече сред източноевропейските държави, защото структурата на енергийната ни система е сходна и в немалка степен споделяме една и съща съдба. На първо време приоритетите пред един такъв „източноевропейски енергиен съюз“ биха били свързани с осигуряването на плавен преход за всички въглищни региони и включването на ядрената енергия като устойчива опция за намаляването на емисиите в електропроизводството.
Преходът към нискоемисионна енергетика включва използването на онези източници, които освен че не отделят вредни и парникови емисии, осигуряват надеждност и сигурност на цялата електроенергийна система. Именно по този параграф България има своите аргументи в подкрепа на развитието на ядрената енергетика, която далеч не се изчерпва само с евентуалното строителство на АЕЦ „Белене“. Не бива да се пропуска фактът, че в момента стожерът в българската електроенергийна система е АЕЦ „Козлодуй“, а перспективите за изграждане на нови блокове далеч не са лишени от икономическа логика. Точно тук е ролята на държавата да защити в максимална степен състоятелността на проектите в областта на ядрената енергетика, а защо не и да предложи иновативни решения като лицензирането и изграждането на малки модулни реактори например. Всичко това обаче преминава през изготвянето на енергийна доктрина, която да бъде последователно следвана. Липсата на управленски капацитет и стратегическо мислене, заедно с натрупаните грешки (като бездействието по редица актуални въпроси свързани с бъдещето на въглищните централи и заместващите мощности) тепърва ще дават негативно отражение върху развитието на българската енергетика. Тези грешки трябва да се поправят час по-скоро, ако България иска да бъде енергиен лидер.
Темата продължава и в тези материали.
