"Изпитание"
То вчера бе блян. Беше мистика.
Всички чакахме
да настане часът.
Ах, веднъж да започне
войната на Изтока,
да настъпи най-после Страшният съд.
Ние не знаехме
какво ще ни вдигне къщите:
полунощна камбана
или писък на влак?
Вярвахме: ще бъдем пак същите -
кон до коня,
юнак до юнак.
Тъй бе вчера. Но днеска е ясно:
непознатият шемет в гърдите не ври.
Няма още задачи.
Но вървят полугласно
от уста на уста
новини недобри.
Изчезват другари.
И няма камбани.
И народът край нас равнодушен стои.
Да изчакаме, да видиме:
какво ще стане?
И всеки се усмихва,
а всъщност се бои.
Ние мислехме,
ще ни потърсят хората.
Стачка ще вдигнат в един и същи час.
Вие другарите, много хубаво говорите!
Вие се борите!
Тръгваме след вас.
И се раждат красивите,
лъжливите слухове.
С тях ще победим ли страха?
Ако могат да възкръснат
септемврийските духове,
да ни повдигнат духа.
Не! Хвърковатите чети на парашутистите
ще се спуснат над нашите земи.
Не! В боя комунистите
не остават никога сами.
Но комунистите,
които умират,
също не умират сами.
И това не е мистика.
Но човек не трябва да се двоуми.
По-добре когато умираш,
да няма други.
Признаваме само една самота.
Това е най-голямата човешка заслуга:
да не споделяш смъртта.
И всичко е тъй хаотично.
И човек добива
необикновена цена.
Поведение:
предателско или героично
се решава в секунда една.
Всички чакахме. Часът да настане!
Не с изстрели и камбани -
в сърцата бие.
Историята подсказва въстание.
Останалото сме ние.
