Петата симфония в до-минор Бетовен посвещава на свои покровители и известни меценати – австрийския княз от чешки произход Ф. И. Лобковиц и руския посланик във Виена граф А. К. Разумовски.
Премиера и символика
Тя е изпълнена за пръв път по време на авторски концерт във Виенския театър на 22 декември 1808 г. заедно с Пасторалната симфония. Концертът се оказал неудачен. По време на репетицията композиторът се скарва с музикантите. В залата било студено, публиката седяла в кожени палта и посрещнала равнодушно новите симфонии на Бетовен.
Впоследствие Петата симфония става най-популярна в неговото наследство. В нея са концентрирани най-типичните черти на стила на Бетовен; най-ярко и сбито е въплътена основната идея на неговото творчество, която обикновено се формулира по следния начин: чрез борба към победа. Кратките релефни теми веднага и завинаги се запечатват в паметта. Една от тях, леко видоизменена, преминава през всички части (следващото поколение композитори често ще използва тази техника, заимствана от Бетовен). За тази тема, своеобразен лайтмотив от четири ноти с характерен почукващ ритъм, Бетовен казвал: „Така съдбата чука на вратата“.
Музиката
Първата част започва с темата за съдбата, повторена два пъти фортисимо. Основната партия веднага се развива активно и се устремява към върха. Същият мотив на съдбата започва странична партия и постоянно напомня за себе си в басовете на струнната група. Контрастиращата с него странична мелодия, напевна и нежна, обаче завършва със звънка кулминация: целият оркестър повтаря мотива за съдбата в заплашителни унисони. Очертава се видима картина на упорита, непримирима борба. Първата част не дава заключение, оставяйки слушателя в напрегнато очакване на продължението.
Там, където му е мястото. Учени ще изпълнят последното желание на Бетовен
Бавната втора част е замислена от композитора като менует. В окончателния вариант първата тема наподобява песен, лека, строга и сдържана, а втората тема - поначало вариант на първата, придобива героични черти от медните духови инструменти и обой, съпроводени от удари на тимпани. Неслучайно мотивът за съдбата звучи скрито и тревожно, като напомняне.
Любимата на Бетовен форма на двойни вариации се поддържа в строго класически принципи: и двете теми се представят все по-кратко, обрасли с нови мелодични линии, полифонични имитации, но винаги запазват ясен, ярък характер, ставайки още по-величествени и тържествени към края на частта.
Тревожното настроение се завръща в третата част. Продължават сблъсъците и борбата, започнали в сонатното алегро на първата част. Първата тема е диалогична – скритият въпрос, звучащ едва доловимо в глухия бас на струнната група, получава отговор от замислена, тъжна мелодия на цигулки и виоли, поддържана от духовите инструменти.
Валдхорните, последвани от целия оркестър, утвърждават мотива за съдбата: в такава заплашителна, неумолима версия дотогава тя не е срещана.
8 интересни факта за Бетховен, които НЕ знаете
Финалът, който започва без прекъсване, изпълва всичко наоколо със светлина. Триумфът на победата е въплътен в акордите на героичния марш. Усилвайки неговия блясък и мощ, композиторът за първи път въвежда в симфоничния оркестър тромбони, контрафагот и пиколо. Музиката от епохата на Френската революция е ярко и пряко отразена тук - маршове, шествия, масови тържества на бушуващите тълпи.
Казват, че наполеоновите гренадири, които присъствали на концерта във Виена, скочили от местата си при първите звуци на финала и отдали чест.
Масовостта се подчертава от простотата на темите, предимно от пълен оркестър - закачливи, енергични, без подробности. Обединява ги един ликуващ характер, който не се смущава в развитието си, докато в него не нахлува мотивът на съдбата. Звучи като напомняне за минали борби и може би като предвестник на бъдещето: все още ще има битки и жертви. Но сега темата за съдбата вече няма същата страховита сила. Ликуваща реприза утвърждава крайната победа. Продължавайки сцените на масовото празненство, Бетовен завършва сонатното алегро на финала.
