Кинотворбата пренася зрителя през 1968 – годината, в която е потушена Пражката пролет от войските на Варшавския договор. Възможността на българите дори за словесна съпротива е почти изцяло парализирана от репресивната система. Въпреки това трима студенти успяват да я преодолеят. Три момчета, изправени срещу комунистическата машина за разправа с неудобните. Тяхната единствена вина е, че се опитват да не живеят в лъжа...
„Когато се изкоренява свободата, се унищожава основната тъкан на обществото. То става бледо и безпаметно. Оказва се, че културата на свободата и протеста превъзхожда всички други култури. От нея се ражда бъдещето на една нация. Затова изследването на всякакви парчета свобода, плахи или пък яростни, разпръснати неравномерно из нашето комунистическо минало, си струва всички усилия.
1968 е епицентъра на модерната история. Може да се каже, че тогава възниква съвременното общество, в което гражданите се научават да говорят, да изказват мислите си, да ги изкрещяват, да ги защитават. В края на 1968 американското списание „Лайф” публикува две снимки. На едната самотен демонстрант хвърля камък срещу плътен кордон полицаи. На другата – самотен полицай хвърля димна граната срещу плътна редица демонстранти. Списанието обобщава: „Годината, в която един можеше да застане срещу всички, и всички срещу един.” От културната революция в Китай, през Пражката пролет и войната във Виетнам, до гражданските движения за права в Америка. Това е 1968-а. Романтична, забележителна и необикновена.
Филмът на Анна Петкова изследва и търси българските следи в епохалните събития на 1968-а. Когато хората по целия свят отказват да мълчат, излизат на улиците и започват да протестират срещу несправедливостта, тук дали се случва нещо?! Докато в Прага се палят танкове, докато в Париж улиците се обръщат наопаки, докато Америка губи своите деца във Виетнам, България е на пръв поглед тиха и послушна. Затънала в двуличното безвремие на комунизма. Но могат ли мислите и чувствата на хората да бъдат заключени с катинар?! Комунистическата система се пропуква под натиска на поп-културата и западните знаци за свободен и забавен начин на живот. През 1968 студентските протести взривяват света. Берлин, Рим, Париж, Чикаго, светът е окупиран от студенти, които искат да променят статуквото. Неподстриганата метежна чехословашка младеж е във водовъртежа на новото време. Нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия за смазване на Пражката пролет бележи пика на политическата нестабилност през 1968. Инвазията, съпротивата на чехите, сломяването, всичко това поражда и ужас, и възторг, и страх.
Целият свят е вперил поглед в Прага през август 1968. Официално българската комунистическа държава е част от инвазията. Въпросът е неофициално, у нас в България, била ли е налице съпротива?! Физическа, мисловна, психическа. Ние записахме ли се в календара на антикомунизма?! Или мълчанието ни е погълнало?
В официалните съобщения от 1968 у нас като че ли това е една безсъбитийна година, безсловесна, сякаш ние сме само послушни кукли в драмата на Чехословакия. Но пречупена през съдбите на някои българи, 1968 е и българската година на осъзнаването. И ако в Западна Европа това е годината на антиавторитаризма, то у нас това е годината на подривното мислене. През 1968 у нас протестират не голям брой, но пък интересни, широки, смели умове, които допускат да мислят и за това, което ще оставят на поколенията. Мисленето поначало е антитеза на тоталитарната система. Въпреки че Държавна сигурност е оковала живота и поведението на хората, тя все пак не успява да заключи душите на хората. Заграждения за ума няма. Няма прегради. За изследователите на историческите процеси и човешката политическа менталност не е важен само броя на участниците. Защото понякога и един бунтовник пробива веригата, и един будител запалва факела, и един демонстрант, както пише списание „Лайф”, хвърля камъка. Понякога е един срещу всички. И тъй като незнанието поначало има могъща форма на устойчивот, затова този филм е посветен на годината 1968. За да се знае. За да разкажем за нея.”
„Агресията” е продукция на „Гала филм” с подкрепата на ИА „национален филмов център” и БНТ. Режисьор е Анна Петкова, сценарият е дело на Калина Андролова и Анна Петкова, оператор - Христо Ц. Ковачев, композитор - Ценко Минкин, монтаж - Малин Арнаутски, продуценти Галина Тонева и Кирил Кирилов. Филмът е отличен с Наградата на Съюза на българските филмови дейци на кинофестивала „Златен ритон ’15”.
Анна Петкова завършва „Филмова и телевизионна режисура” в НАТФИЗ, където по-късно е и преподавател. От 1978 до 1992 година работи като режисьор в Студия за телевизионни филми ЕКРАН при БНТ. Филмографията й включва документални филми и игралният „От кога те чакам” (1984), удостоени с национални и международни награди.
