Борбата за пълно национално освобождение и обединение става основен стремеж на българския народ след разпокъсването на българските земи, наложено от Берлинския договор 1878 г. Общонароден идеал е пълно национално обединение, като се съединят Северна и Южна България и се освободят и присъединят Македония и Одринско, които според Берлинския договор остават под османска власт.
Първият опит за съединение е направен през 1880 г. във връзка с изострянето на гранични спорове между Турция, Гърция и Черна Гора. През май 1880 г. в Сливен е основан Централен народен комитет (К. Величков, Иван Гешов, Г. Тилев, Г. Странски и Г. Хаканов) с цел да организира борбата за обединение на България.
По инициатива на княз Александър I в Лондон е изпратен Ст. Панаретов с мисия да провери отношението на английското правителство към замисляното съединение на Северна и Южна България. Великите сили, включително и Русия, заемат отрицателна позиция по този въпрос. Против съединение, несъгласувано с Русия, сe обявява и либералското правителство на Др. Цанков.
В началото на 1884 г. отново се разгаря движение за съединение, свързано с борбите между южнобългарски буржоазни партии - Народна партия и Либерална партия. Народната партия в борбата си за власт води широка агитация за съединение и изпраща двама свои представители - Ив. Ст. Гешов и Хр. Христов, да защитят тази кауза и пред Европа. Но след назначаването на Г. Кръстевич за главен управител на Източна Румелия, Народната партия, станала управляваща, се отказва от движението, като се позовава на неблагоприятното международно положение.
В края на 1884 и началото на 1885 г. обществеността в княжеството и в Източна Румелия се раздвижва във връзка със засилването на терора над християнското население в Европейска Турция. По инициатива на Захари Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив е организиран Български таен революционен централен комитет (БТРЦК), който си поставя за цел "окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие" т. е. oсвобождението на Македония и присъединяването на Източна Румелия. В БТРЦК и в частните комитети, образувани по-късно в някои градове и села, членуват главно бивши участници в национално - освободителното движение и опълченци. Успоредно с подготовката се конкретизира и целта на борбата.
Слабостта на българската държава и грабителската политика на Великите сили обаче, принуждават организаторите да ограничат целта на движението. На 25 юли в с. Дермендере (дн. с. Първенец, Пловдивски окръг) на заседание на БТРЦК, е взето решение да се води борба само за "съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър".
Без да се отказват от подготовката на масова народна акция, ръководителите на комитета обръщат внимание главно върху спечелването на войската в Източна Румелия. Комитетът установява връзки с представители на румелийската либерална буржоазия и с някои от командирите на войската в Източна Румелия - майор Р. Николов, майор Д. Николаев, майор Д. Филов и др. Решено е акцията да започне към средата на септември. Според плана, утвърден на заседание на БТРЦК на 23 август 1885 г., главен удар трябва да се нанесе в Пловдив срещу конака и представителните учреждения; местните отряди да завземат Пазарджик и другите по-големи селища в областта.
През втората половина на август в много селища започват вълнения и демонстрации; най-масови са в с. Голямо Конаре (дн. Съединение), където действа Пр. Тишков (Чардафон Велики). На 2 септември в Панагюрище спонтанно е проведена протестна демонстрация, която послужва като сигнал за масови демонстрации в редица селища на областта. В следващите дни се вдигат народните маси в много селища, дори там където няма местни комитети на БТРЦК.
На 6 септември рано сутринта, войските разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Д. Николаев и четата на Чардафон Велики влизат в Пловдив, обкръжават конака и арестуват Г. Кръстевич. Румелийското правителство е свалено. Провъзгласява се Съединението на Южна и Северна България. В Пловдив е образувано временно правителство начело с Г. Странски, което приема управлението на властта до пристигането на княз Александър I. Провъзгласяването на Съединението се посреща с ентусиазъм от българския народ. Навсякъде се устройват народни събрания и манифестации в негова подкрепа.
След акта на 6 септември България изпада в трудно международно положение. Османската империя започва да съсредоточава войски към българската граница. Сръбският крал Милан Обренович дава заповед за мобилизиране на сръбската армия. На 24 октомври е свикана конференция на представители на Великите сили в Цариград за уреждане на Източнорумелийския въпрос.
Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите крал Милан Обренович, подкрепян от Австро-Унгария, на 2 ноември 1885 г. заповядва на сръбските войски да нападнат България. В защита на съединението се разгаря масово патриотично народно движение. Победата на българите във войната със Сърбия довежда до закрепване на Съединението.
След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция (1885-86) Съединението получава международно признание с подписването на Българо-Турската спогодба през 1886 г. Обединяването на Северна и Южна България има решаващо значение за по-нататъшното развитие на страната. Създава се по-голяма териториална и стопанска общност и се дава тласък на развитието на държавата. България се превръща в сериозен фактор на Балканите. Благодарение на самоотвержената и героична борба на българския народ е премахната една от най-тежките неправди на Берлинския конгрес 1878 г. и се разчиства пътят за независимото държавно съществуване на България.
Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално. Макар и съединена (отчасти), България продължава да бъде васална на Османската империя, а българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Независимостта на България е следващата цел, към която се насочват усилията на българския политически елит (виж 22 септември - обявяване на независимостта).
Съединението е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г.
Източник: Уикипедия
