Доц. Стоян Везенков е доктор по невробиология от Георг-Август Университет в Гьотинген, Германия. Сертифициран неврофийдбек терапевт към Института по неврофийдбек в Мюнхен. Доцент по неврофизиология в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград и декан на Факултет по обществено здраве, здравни грижи и спорт до 2019 г. В момента ръководител на частен научно-изследователски Център за приложни невронауки Везенков, основан от него през 2018 г. От дванайсет години разработва безлекарствени начини за повлияване на различни нежелани симптоми и състояния в човека, посредством съвременните методи на приложните невронауки. А наскоро излезе новата му книга, озаглавена “Съвременните митове за човешкия мозък”. Ето какво ни сподели той:
Г-н Везенков, новата ви книга е посветена на митовете за човешкия мозък - макар и накратко, бихте ли описали кои са най-големите заблуди, които имаме?
Преди да отговоря на този въпрос ще направя едно кратко въведение в темата. Свикнали сме да слагаме знак за равенство между ум и мозък или психика и мозък, от една страна, а пък мозъкът е нещо много различно или нещо отделно от човешкото тяло, от друга. Всичките ни представи за мозъка са плод на ума ни, на нашите опити да опишем явленията чрез мислене, логическо мислене, което в самата си същност е дуалистично, дигитално. Може би затова родихме компютрите и виртуалната реалност като продължение на нашата логика, съставена от нули и единици, чрез която да опишем света и себе си. Но презумпцията, че съществуват логически закони, които могат да опишат живия Живот, от появата на първата клетка до всички чудеса, които извършва човешкия мозък, и появата на самоосъзнаващата се човешка личност, е най-голямата заблуда, която царува в нашето съвремие и определя нашето битие и ценности. Различните вариации на тази основна заблуда ражда всевъзможни други, които нарекох митове за човешкия мозък, но всъщност са митове за самия живот, чийто венец е човекът с неговия мозък.
Като че забравихме теоремите на великия математик Гьодел от миналия век, които недвусмислено доказват, че логиката не може да опише напълно явленията в Природата. Винаги остават верни твърдения, които не могат да се докажат логически. И така тези опити се превръщат в описание на самите ни умове, на това как умът ни оперира и конструира модели, които родиха компютрите. Когато човек вярва, че умът му може да построи схема, матрица, която обяснява живота, това само по себе си не би трябвало да е проблем за съществуването му. Но се оказва, че самозалъгвайки се, създава вътрешен конфликт между ума и живота на тялото и започва да боледува. Медицината не намира причини, а човек страда от т.нар. психосоматични заболявания – безсъние, главоболие, коремна и мускулна болка, сърцебиене, задух, световъртеж, високо кръвно, автоимунни заболявания и много други.
Трябва да преоткрием и да се доближим до самия Живот и неговите феномени, за да бъдем здрави, и разбира се, да водим смислен и щастлив живот. Това беше и поводът да напиша тази книга – умът и създаваните от него различни митологии всъщност могат да бъдат вредоносни и болестотворни и трябва да можем да ги разпознаваме.
Нека обясним: какво е биофийдбек, какви са ползите от него и какво може да ни каже за собственото ни тяло и психика?
Биофийдбек, биологична обратна връзка, е универсален инструмент за научаване на управление на телесни безсъзнателни процеси в тялото чрез наблюдение. Но не чрез програмиране, НЛП, сугестия или автосугестия, а чрез разбиране на психотелесните взаимодействия, връщане към вариативността и могъщите адаптивни способности на нервната система и мозъка, за да можем да преодолеем нежелана симптоматика. В този смисъл всяко програмиране на психотелесен план е заболяване, а свободните вариации и взаимодействия между ментално, емоционално и безсъзнателно ниво – здраве и благоденствие. Биофийдбек е начин да разпрограмираме психофизиологията и да върнем свободата на отделните нива и на човека като цяло. Животът е динамичен хаос, вариативност, адаптивност, целенасоченост, ценност и смисъл. Митологиите на ума като начини на програмиране успяват да увлекат и физиологични телесни процеси, с което им отнемат виталността, капацитета за справяне, спонтанността и най-вече автентичността.
Няма по-адекватен начин да видим цялостното функциониране на единството личност-психика-тяло от биофийдбек парадигмата и чрез нея да можем да насочим терапевтичния процес в желана посока безлекарствено, ненасилствено, без каквито и да е стимулации и с дълготрайни ефекти и решения. С това биофийдбекът прилича на психотелесните психотерапии, но за разлика от тях виждаме чрез сензори обективно как реагира нервната система и мозъкът на всеки един вътрешен и външен стимул. И нещо много важно, първо подготвяме нервната система и мозъка за промени, като увеличаваме капацитета им и адаптивните им способности чрез прости упражнения и, разбира се, измервания. Едва след това, ако човек реши да преработи травма, да реши конфликт или проблем, да заложи ново функциониране, нови модели на поведение и да се отърве от стари, преминаваме към самия биофийдбек.
Спокойно мога да кажа, че родихме в Центъра съвсем нова парадигма за използване на биофийдбек методите, като има само няколко места по света, които работят по подобен начин. И отскоро подготвяме и обучаваме наши специалисти, които да ползват този нов начин на мислене в превенцията и терапията.
За приликата между мозъка и компютъра се говори много; в медиите поне покрай проекта Neurolink на Елън Мъск. По какво най-много мозъка и компютъра си приличат и възможно ли е да бъдат свързани? От къде идват надеждите за подобно огромно събитие и кои, от друга страна, са най-големите препятствия?
Без да влизам в подробности от книгата ще кажа, че компютрите приличат на ума ни, на интелекта, свидна рожба на мозъка, който се роди посредством езика. По кодиране на информация също не могат да се конкурират – ако искаме да се доближим до информационните потоци в един-единствен мозък, ще трябва да вземем цялата световна социална мрежа Фейсбук, например, с нейните няколко милиарда потребители.
Но мозъкът има и много други способности и възможности – не само да създават виртуалност, да оглежда света, да оглежда и самия себе си, да търси и намира логически причинно-следствени връзки, но и да се влюбва, да преследва мечтите си, да изживява синхроничности, да казва НЕ и да започва отначало и много други.
В няколко посоки може да се „свърже“ мозъкът ни и изкуствения интелект. Що се касае за логическото мислене, за симулиране на каквито и да е сътворени от нас модели, изкуственият интелект е прекрасен инструмент за тестване, за проиграване на различни сценарии и други мисловни експерименти. Ще навлиза все по-дълбоко и по-широко в употреба. Но той допълва, а не измества работа на мозъка. Съществуващият двоичен код в компютрите е далеч от троичния код на нервната клетка, затова няма да може да свържем компютрите с мозъка, а само с езика, който говорим и произтичащото от него – мислене. Бъдещето ще покаже, все още сме далеч от разгръщане на огромните потенциали, дремещи в нас самите.
Нерядко казвате, че “човекът е същество на началата” - има ли особен конфликт обаче между инициативността за ново начало и спиращия механизъм на опита? И какво казват невронауката за това?
Това е основен конфликт във всекидневието ни. Но има една основна потребност, която поддържа мозъка здрав и в пълна кондиция и това е – ученето. Ученето на нови знания, способности, взаимодействия, оживява, подмладява и дарява здраве на мозъка и тялото. Рутината, навикът, стереотипията състарява, разболява и умъртвява мозъка и тялото. Така че, ако искаме да сме здрави и в кондиция, трябва да се провокираме непрекъснато с нови начала, с усвояване на нови вселени, с раждане на нови светове, в наука, изкуство и религия.
Изследвате връзките между психика и тяло и отражението на мислите върху биологията; как обаче невронауката се справя и работи по отношение на други популярни представи - да кажем подсъзнание, ирационалност, различни “подземия” на ума, към които всички имаме по-труден достъп?
Свръхсъзнание, съзнание, подсъзнание, безсъзнание от невронаучна гледна точка са различни степени на будност и показват дали по отношение на някакъв процес или възприятие сме в дълбок сън, сънуваме или сме будни. Например, в мисленето сме будни, в афектите и емоциите сме сънуващи, а по отношение на физиологията ни спим дълбок сън. Естествено като сме будни те се проявяват едновременно, като матрьошки, една в друга, които се разкачат по време на съня. Колкото до ирационалното – това е другият подход на мозъка, който е различен от логическия, рационален, роден от езика. Аз наричам ирационалния, десен подход – кръгов или вълнов, а рационалния – точков или линеен. Това също е засегнато в книгата.
Говорили сте нееднократно за причините за бърнаута; какво го предизвиква и как може да се справи човек с него?
Когато има системно разминаване между възможностите на нервната система и натоварването – физическо, емоционално или интелектуално, което човек си причинява в забързаното ежедневие, и като прибавим и дефицити във възстановяването, безсъние, се появява прегарянето или както нашумя напоследък като „бърнаут“ синдром. Третата фаза на хроничния стрес означаваме като изчерпване или прегаряне, което води до психосоматична симптоматика, а не само до неадекватен отговор към стимули от околната среда. Човек се разболява и е неадекватен, слабо ефективен, лесно уморяем и неспособен на по-големи натоварвания.
Една от основните превенционни и терапевтични програми, разработени в Центъра, е свързана с прегарянето или бърнаут синдрома. Трябва да се постигне индивидуално разбиране и усет в човека за собствените му капацитети и възможните натоварвания, на които може да се подлага, за колко време и с какъв интензитет, а след това и на какви възстановителни процедури да се подложи, за да може ефективно в денонощен режим да поддържа равновесието без да се стига до натрупване на напрежение – нервно и психо-емоционално с последващо неизбежно изчерпване.
Виртуалната реалност намира приложение в невронауките
Споменавали сте, че това, че сте учен, не влиза в конфликт с това, че сте вярващ. Това, разбира се, е характерно за много от хората на науката. Но все пак - как науката и вярата се съвместяват при вас?
Науката и Вярата имат своето място в живота ни. За да ги съвместява, човек е призван да познава все по-дълбоко и интимно себе си. Освен човекознанието, което му дава науката, има и човеколюбие, което е в сферата на Вярата. Когато човек познава добре ограниченията на научния подход, който не може да опише всички човешки явления и феномени, задължително се появява потребност от Вяра в Живота, Истината и моралните ценности, които му дават устои, мир и душевно-духовно развитие. Не само, че не си противоречат, но и взаимно се обогатяват, оплождат и раждат нови импулси – Вярата насочва целесъобразно научното познание, а Науката непрекъснато актуализира митологиите, унаследени от вярванията на предишните поколения, носени от традициите, културата и религията.
Ще ви дам един пример. Алтруизмът не е висш идеал, роден от духовното начало на човека, а основен природен принцип, дълбоко залегнал в нашата биология, заедно с конкурентността, които са в основата на инстинкта за оцеляване. Духовното по-скоро трябва да го търсим в "нагона към смъртта" и способността на човека да се отдели, индивидуализира и изгради самостоятелна и автономна, саморегулираща се и саморазвиваща се Личност в контекста на социалния общ организъм. Скокообразното личностно развитие, наречено от Юнг “индивидуации”, са метаморфози, умиране за старото и възкресение в новото. За да преминем през тези метаморфози ни е жизнено необходима Вярата.
Научното в нас се стреми към безсмъртие, а Вярата към саможертва и последващо възкресение. Всеки един от нас носи тези два импулса и начинът, по който ги съвместява, пише биографията му.
Интервю на Райко Байчев
