Но защо избира да пише художествени романи, а не биографии на художници например?
„Краткият отговор е любовта. Една от причините да пиша за изкуство е, че го правя заради самата себе си. Другата е, че го правя заради читателите и света.
Изследването на света на изкуството ме научи да се вглеждам, да откликвам повече и да оценявам вида, цветовете, формите и текстурата около мен. Всичко, което иначе бих пропуснала. Изкуството ме спира, кара ме да не бързам. Извисява ме. Приканва ме да се вгледам в някакъв обект – круша (Сезан), цигулка в небето (Шагал), масивно кедрово дърво (Емили Кар) или мраморни любовници (Роден), или някоя катедрала, докато неговите качества ни предадат своя урок: за баланса, за силата, дързостта или нежността. Подтиква ни да се запитаме: Притежавам ли същия баланс като крушата? Мога ли да бъда толкова игрив като цигуларя в небето? Дали се развивам и се протягам към небето като кедъра? Дали мисленето ми се рее високо като френска готическа катедрала? Достатъчно дързък ли съм, за да се изкача дотам? Достатъчно нежен ли съм, за да ме е грижа за ранения вражески войник и да спася живота му?
И за наблюдателя, и за читателя влиянието на изкуството върху неговото въображение е жизненоважен за нашата цивилизация. Благодарение на изкуството, вместо да наблюдаваме само нашия свят и нашата епоха, ние виждаме множество такива – можем да се озовем в други времена, в други светове, които отварят прозорец за нас към чуждия живот. Всеки път, когато чрез въображението си проникваме в живота на другите, това е малка стъпка към възвисяването на човешката раса.
Когато не можем да се поставим на мястото на другите, липсва човешка връзка. Когато липсва човешка връзка, не се развива състрадание. Без състрадание общността, обвързването, добротата, човешкото разбирателство и мирът страдат и се разпадат. Хората се изолират, стават страхливи, отчаяни и тези състояния на ума могат да се превърнат в жестокост, която да доведе до домашно, обществено, международно насилие. Изкуството и свързаната с него литература са противоотрова за това.
Да, питали са ме често защо пиша романи, а не биографии на художници например, след като изследвам живота и произведенията им.
Аз не съм историк на изкуството. Аз разказвам истории. Историята на изкуството може да ни помогне да оценим творбите на художниците, но от гледната точка на външни наблюдатели, докато художественият текст ни приканва да влезем във вътрешния свят на твореца, кара ни да усетим колко силни са емоциите му – борба, екстаз, физическо и психическо изтощение, разочарование от ограничеността на уменията му, отчаяние от настъпването на старостта, артрита, финансовия провал, съмненията, подигравките... Художественият роман придава на героите индивидуален глас.
За мен идеите на творците не могат да бъдат представени чрез трудовете на учените. В тях четките им не пеят, докато те рисуват. Душата на художниците не се оголва пред нас в някакъв конфликт. След четенето на научен труд очите ни не се насълзяват от вълнение и сърцата ни не се разтуптяват.
Във вените на човек, който отива на лекция по история на изкуството или чете изкуствоведско изследване за някоя творба, вече тече изкуство. Художественият роман достига до различна публика – публика или общество, което се нуждае от изкуство, а може би още не го познава. Към тези хора насочвам перото си”.