"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Първият ден на астрономическото лято по Нулското крайбрежие бе ясен, слънчев и много горещ. Минаваше обяд, препичаше, вече трудно се стъпваше на пясъка.
След като намаза елегантното си, бяло тяло с крем против изгаряне, Виктория се отпусна на шезлонга, под чадъра, на няколко метра от брега. Морето беше тихо, туристите – нарядко, предимно от Русия, Германия и тук-там местни. Морските птици се разхождаха необезпокоявани по пясъка, малцината останали по това време на плажа летовници им подхвърляха семки, чипс, парчета хляб. Девойката така и не разбра каква е разликата между гларус и чайка, имаше ли въобще такава. За последен път двете с майка си бяха на море в родината малко след като тя закръгли десет. Тогава за първи път обсъждаха тази тема, сериозно и задълбочено, както Виктория се отнасяше към всичко, още от дете. Майка й говореше за „гларуси”, дъщерята – за „чайки”. Когато в следващите години видеха птиците, по време на ваканциите по френските курорти, те продължаваха да ги наричат все така. Веднъж Макс остроумно обясни откъде идва предпочитанието към едното или другото наименование: „ В същност птиците са едни и същи. И навярно са красиви. За теб, искам да кажа, затова използваш по-поетичното име – „чайки”. Майка ти обаче ги нарича „гларуси”, защото тази дума й действа секси, така наричат мускулестите свалячи на плажа. Загряваш ли?”
Присви очи и загледа към морето. Водата все още беше студена, нямаше много хора, но Макс и Яна бяха вътре близо час. Тя лежеше на синия дюшек, а той го тикаше и се гмуркаше край нея, двамата се забавляваха – пръскаха, смееха, харесваше им да са заедно. Виктория знаеше, че това ще се случи, но, противно на логиката, прие настойчивото предложение на своята приятелка от детинство да й гостува за три дни, покани и него. Утре тръгваха за вилата на дядо му, тази вечер им беше последна.
Макс и Яна си допаднаха още от пръв поглед. Приличаха си, сякаш бяха астрални близнаци – смееха се на едно и също, при това много често, дори на неща, в които на пръв поглед нямаше нищо смешно; можеха да водят дълги и незначителни разговори; обичаха по всяко време да се разхождат, да плуват, да ядат череши и да плюят костилките направо на земята. С две думи – умееха да се забавляват.
Виктория бе точно обратното. Криеше дълбоко емоциите си, търсеше смисъла и на най-дребния детайл, трудно предприемаше каквото и да било действие, ако то не бе премислено и претеглено от всички страни. А толкова би искала да може да живее като тях! Навярно затова предпочете компанията им, дори с риск евентуален флирт между двамата да я нарани. Което се случи, но до този момент тя с нищо не показа накърненото си достойнство. Изглеждаше все така вглъбена и уравновесена, държеше се с тях, сякаш всичко е напълно в реда на нещата и те са малки деца, които просто си играят. Но докъде стигаше играта, особено нощем, когато всеки се прибираше в стаята си? Дали двамата не се прикриваха умело зад гърба й? Продължаваше да показва равнодушие, но интуицията й подсказваше, че ако имаше нещо между Яна и Макс,щеше да се случи тази вечер. Този път тя трябваше да вземе мерки, да поеме инициативата в свои ръце? Но как?
Запали. Правеше го напоследък, най-вече, когато беше нервна. Дръпна дълбоко и се закашля, хвърли недопушената цигара. Мисълта й боксуваше на едно място – това не можеше да продължава вечно,беше крайно време да изясни отношенията си с Макс. Той видимо очакваше знак за това, показваше го по различни начини. В случая демонстративният флирт с Яна също беше опит да я предизвика. През последната година и половина бяха водили няколко разговора, размениха страстни целувки, като тази в ботаническата градина, веднъж дори той я притисна и тя беше готова да му се отдаде. Но го отблъсна, не посмя да го направи.
Опитваше се да обясни това, най-вече пред себе си, със сакралната дата 21.12. 2012 година, с увлечението по новия култ, свързан с Космоса, преминаването на Земята в друго измерение, с просветлението на душите и трансформацията им в по-висока степен на развитие. Запали и Макс по темата, разменяха книги, говореха разпалено, вярваха, че човечеството трябва да се промени, ако искаме Земята и расата ни да имат бъдеще. Посочената дата отмина. Макар промените в планетата и нейните жители да се усещаха, животът продължи както преди, поне на пръв поглед. Очевидно процесът щеше да бъде дълъг. Повечето хора не мислеха да се променят, продължаваха да живеят както преди. Също и Макс, споделяше разбиранията й, но остана какъвто беше, жизнерадостен и импулсивен, вълнуваше се от обикновените неща край себе си и макар през последната година да се посвети неочаквано за нея на научни изследвания, свързани с любимите му животни, сексът остана сред приоритетите му. В началото тя приемаше това за незряло, повърхностно отношение към мисията им като индивиди на бъдещето. Дразнеше се на закачките и подмятанията му:” Не се дръж като монахиня, тялото ти иска своето”! В същото време беше дълбоко убедена, че обичта, любовта, за които разпалено говореше Пророчицата и пишеха в книгите, не могат да съществуват без своя телесен израз. Защото хората са единство на душа, ум и тяло. От ден на ден се чувстваше все по-объркана, едновременно с това страстта й се усилваше, усилваха се и противоречията й. Самата тя, според определението на Макс, се беше превърнала в „противоречие”, а според майка си, с която напоследък споделяха все по-често, живееше в епохата на Романтизма, което беше самоубийство.
Съвсем наскоро получи неочаквано просветление. Това се случи, след като рязко отблъсна поредното предложение на Макс да бъдат заедно. Тогава тя осъзна, че се страхува. От любовта, от секса, от другия човек, навярно от хората въобще. Когато разбра това, се уплаши. Възможен ли бе такъв живот? Къде бе причината? Порови в Интернет. Покрай смислените неща, изчете и много откровени глупости, а статията на един изтъкнат професор от Германия направо я разсмя. Но именно неговото мнение най-много й допадна, излизаше че има разстройство от личността, бе развила невротичен перфекционизъм, страх от другите и от самата себе си. Добре, че в началото прие мнението му на шега. Също на шега си зададе въпроса – как щеше да живее оттук-нататък? Освен, че се страхуваше от себе си, вече го знаеше и това утежняваше нещата. От себе си човек не може да избяга, нали така? Но тя трябваше да го направи. Как? Отговор намери във форума под статията. Нужна й беше изключителна, смела постъпка, за да пробие пашкула на страховете си. Оставаше само да я намери, но не в Интернет, а наоколо.
Въздъхна, съвсем като майка си в подобни моменти, взе мобилния телефон, набра. Марта се обади веднага.
- Здравей, Виктория! Пристигнахме,в момента пътуваме с кола към къщата в Балкана. Утре ви чакаме, после се връщам в столицата… Как е при теб?
- Радвам се, че сте пристигнали, мамо! – гласът й се разтрепери. Марта усети.
- Какво има?... Той… с теб ли е?
- С Яна… В морето.
- Ясно.
Това „ясно” беше най-честият отговор на майка й, когато ставаше дума за Макс, след това замълчаваше. Не защото не я разбираше или съчувстваше, не защото не желаеше да й помогне. Виктория знаеше за тяхната негласна договорка с Теди, младите да се оправят сами. На нейно място би постъпила по същия начин, но сега копнееше да чуе някакъв съвет, какъвто и да е той.
- Теди е до теб, нали? И не можеш да говориш?
- Не съвсем – рече Марта, усети че трябва на всяка цена да помогне на дъщеря си. – Говори. Сама съм, на задната седалка.
- Страхотна си! – каза Виктория, пожела си някога да бъде поне толкова умна и всеотдайна, колкото бе майка й. – Не издържам. Не е заради Яна… Просто… Искам го! А не зная как, какво да направя?
- Две неща. Първо се усмихни. Второ – започни да се държиш като нея, мъжете обичат такива жени.
- Моля?
- Повтори какво ти казах.
- Да се усмихна и да се държа като Яна.
- Правилно.
- Само това ли?
- Почти. Останалото ще дойде само. До скоро!
- Благодаря ти, мамо! – Виктория не усети как на лицето й се появи усмивка. Началото бе поставено.
Точно навреме, защото другите двама от компанията се връщаха от морето. Макар да трепереха от студ, не спираха да се смеят. Макс сложи дюшека на пясъка, Яна се отпусна отгоре му по гръб.
- Следващия път аз съм с дюшека – каза Виктория. – Искам да отидем до скалите отсреща.
- Яко! – отвърна Макс, изненадан я погледна, тя предизвикателно се усмихваше насреща му. – Случило ли се е нещо?
- Да. Но то засяга само мен.
Яна също се извърна към приятелката си.
- Господи! Като се усмихнеш, си толкова хубава, направо прелестна! – домакинята си падаше по красивите фрази, понякога трудно спираше. – Като същинско цвете си, като бяла роза, не, нещо по-специално, може би… Ох, не знам, обърках се!
Друг път гостенката би прекъснала възвишените излияния, но сега ликуваше, великодушно премълча. Имаше и друга причина за това. Майка й беше права – Макс харесваше момичета като Яна, те обичаха да бъдат ухажвани, да им правят комплименти. Следователно от днес Виктория беше една от тях.
След малко двамата влязоха в морето, където тя надмина себе си. През цялото време го пръскаше, смееше се, дори започна да свири с уста.
- Супер! – възторжено извика Макс и глътна вода. – За първи път виждам момиче да свири с уста! Наистина!
- Аз не съм като останалите – премрежи очи девойката и кокетно загреба с две ръце към приближаващите скали.
От учудване Макс глътна отново вода, задави се и за да не потъне, се хвана за дюшека.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
