На всеки 21 март, по инициатива на ЮНЕСКО, се отбелязва Световният ден на поезията. Решението да се посвети този ден на поезията е взето на Генералната конференция на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата, проведена в Париж.
Целта на този празник е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света.
В декларацията на ЮНЕСКО се казва, че Световният ден на поезията е с цел "да се даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия".
Поезията като форма на изкуство вероятно възниква преди появата на писмеността. Много от най-древните поетически текстове, от индийските „Веди“ (17-13 век пр.н.е.) и иранските „Гати“ (12-10 век пр.н.е.) до гръцката „Одисея“ (8-7 век пр.н.е.), изглежда възникват още в предисторически времена и първоначално се разпространяват устно, а поетичната им форма има за цел да улесни запаметяването. При повечето култури поезията е сред най-ранните запазени писмени текстове, като поетични фрагменти присъстват на много древни монолити, рунически камъни и стели. От друга страна някои съвременни изследователи смятат, че не е задължително поезията да възниква преди писмеността.
Най-старото запазено до днес поетично произведение е шумерската поема „Епос за Гилгамеш“ от 3 хилядолетие пр.н.е., записана с клинописно писмо на глинени таблички, а по-късно и на папирус. Други древни епични поеми са гръцките „Илиада“ и „Одисея“, иранските „Гати“ и „Ясна“, римският национален епос „Енеида“ и индийските „Рамаяна“ и „Махабхарата“.
Някои древни общества създават канони от поетични текстове, които имат освен естетическо и ритуално значение. Пример за такъв канон е китайският „Шъ-дзин“, една от петте класики на конфуцианството.
Усилията на древните мислители да определят какво прави поезията различна от останалите литературни форми и да разграничат добрата поезия от лошата поставят началото на поетиката, теорията на поезията. И в наши дни изследователите в тази област продължават да търсят определение, което да обхване различия във формата, като тези между „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър и „Оку но хосомичи“ на Мацуо Башо, както и разнообразния контекст от религиозната поезия на Танах до рапа.
Контекстът често играе ключова роля в развитието на поетичните жанрове и форми. Поезията, описваща исторически събития в епоса, както в „Епос за Гилгамеш“ или в „Шах-наме“ на Фирдоуси, по необходимост е дълга и наративна, докато поезията, използвана за церемониални цели (химни, псалми, сури), обикновено има вдъхновяваща интонация, а елегията и трагедията се стремят да предизвикат дълбока емоционална реакция. В други случаи поезията може да съдържа формална или дипломатическа реч, политическа риторика и обвинения, детски и безсмислени рими и дори медицински текстове.
Още античните автори се опитват да използват класифицирането, за да определят и оценят качествата на поезията. Най-пълният пример за този подход е частично запазената „Поетика“ на древногръцкия философ Аристотел, който дефинира три поетични жанра - епос, комедия и трагедия - и описва правила, по които да се определи качеството на поезията от всеки жанр от гледна точка на неговата специфична цел. По-късно в естетиката се утвърждава възгледа за разделянето на поезията на три други основни жанра - епична поезия, лирична поезия и драматична поезия, като поетичните комедия и трагедия се разглеждат като поджанрове на драматичната поезия.
През Средновековието Аристотел оказва силно влияние върху възгледите за поезията в Ислямския свят,както и в Европа от епохата на Ренесанса. По-късно поетите и естетите често подчертават спецификата на поетичната форма, противопоставена на прозата, обикновено разглеждана като свързана с логични обяснения и линейна наративна структура.
