Христина Панджаридис е български автор, но от години живее във Франция. Нейни стихове бяха публикувани в различни антологии, а хайку, преведено от изтъкнати български хайджини, ѝ донесе международно признание. След написания в съавторство с партньора ѝ Димитър Стоянов роман „Ярост“, самостоятелната ѝ книга „Ничия“ бе представен на Пролетния панаир на книгата през 2014 г. Ето, че само година по-късно, сме изненадани от нова нейна творба – „Някъде другаде“.
Вярна на стила си, Христина се придържа към така наречения „мозаечен роман“, в който вплита истории на различни герои. Истории, които се пресичат или доближават една до друга почти неусетно. Посредством непретенциозните, издържани от литературна гледна точка герои – Майката, Художникът, Затворничката, Изоставената, Хотелиерката, Фокусникът – авторът намира нужните ѝ части, за да изгради образа на майката, дори на онази, лишена от възможността да има деца, колкото и оксиморонно да звучи това, но Христина го защитава с образа на „майката на търговския комплекс“. За да даде възможност на читателите, склонни към емпатия на чужди драми, Христина Панджаридис включва две анкети, придаващи по-достоверен вид на изказаните монологично истории и две импересии ( „Мъгливо“ и „Облачно“), с които показва овладяване правилата на старата школа, че природата неминуемо резонира с вътрешното състояние на литературните образи.
Каква е майката? Чудовище? Обвиняема? Скитница? От всичко по малко, че и още за цвят? По-скоро това са реторични въпроси, с които мога да Ви подскажа малко от изненадите, които Христина е приготвила за читателите си. Всеки от нас си дава сметка, че това е турден за изграждане образ. Заради идеализирането, на което са склонни хора, загубили вече този свой родител. Или заради всички онези ужасяващи истории от новините, които ни карат да настръхваме и да си задаваме въпроса защо на всеки се позволява да има деца? Образите от „Някъде другаде“, за щастие не са черно-бели. Те, както вече споменах, са непретенциозни хора, които водят своя монотонен житески ритъм до момента, в който някаква превратност не го преобърне така, че те да оживеят от книгата и да можете да ги разпознаете в лицето на свои познати хора. Хора, които може би дори обичате. Изграждайки техните образи, авторът не ги лишава от пълноценни отношения със съответните чувства и реакции.
Независимо от дистанцията от родината, Христина Панджаридис сполучливо борави с българския език и жонглира умело с изразните средства, без да позира с това. Сигурна съм, че „вагонът с книги“ (не, не мисля, че е клише) е прочетен, а от ревютата, които публикува на страницата си „Книголюбие“, се убеждавам, че количеството в този вагон расте. Това е най-добрият урок по творческо писане.
Споменавайки всички тези достойнства на автора, не целя да Ви накарам да прочетете книгата, въпреки че няма да бъде загубено време, уверявам Ви. Уверявам Ви, защото точно този тип „Лична драма“ истории не са ми по вкуса. Не са ми по вкуса, но не спрях да чета след 50-а страница и някак неусетно завърших прочита за три дни в пълен със събития уикенд. Съответно, не би Ви коствало много да дадете шанс на един добър български автор и разширете малко кръгозора си по тема, която може и да изглежда повече от ясна.
Автор: Весислава Савова
