Разубеждавани от възприятията на обществото и огромните опасности в работата им, сирийските жени репортери в освободените (бунтовническите) райони, се стремят да се отнасят със сериозност и неумолимост към работата си.
Въпреки че са малко, те са се доказали и имат големи заслуги в най-опасните места за журналисти в света. Някои от тях загубиха живота си или децата си, или член на семейството, но продължават пътя си, изправяйки се срещу всичко, което тази криза им донесе.
Това разкирава сирийският сайт Souriatna разговаря с жени репортери за техния опит на терен, криещи истината от семействата си и какво ги движи напред в работата им в най-опасната за журналисти държава, пише Intidar.
В Южна Сирия, жени журналисти, фотографи и активисти наброяват не повече от 20 души, според журналистката Нада ал Зуаби. На север броят е горе-долу същият, като повечето работят в град Идлиб и източните района на същата провинция.
Зуаби е арестувана от режима в Дараа през 2011 година, но е освободена няколко месеца по-късно. След това тя заминава за провинцията, за да продължи своя активизъм в тайна, като арестът ѝ се превръща в мотивация да документира престъпленията на режима. За Souriatna тя споделя: “Година след като започнах работата си като активист, споделих на семейството си за това и новините за тях бяха като гръм от ясно небе. По това време, наказанието за активизъм беше смърт.”
Семейството на Зуаби категорично отрича работата ѝ, опасявайки се да не бъде арестувана отново, но ентусиазмът ѝ ги печели в края на краищата.
Работата ѝ като активистка не я спира да продължи с живота си. Тя се омъжва и ражда, превръщайки се в майка и журналист в едно и също време. Ранена е два пъти, заминава за Йордания за лечение и се завръща да продължи работата си. “Въпреки раните си и отдалечеността от съпруга ми, както и други предизвикателства, аз продължих работата си. Това е мое право и е важно за мен, независимо от резултатите.”
Селуа Абдел Рахман, 40-годишна активистка в град Идлиб, губи мъжа си и остава да се грижи за децата си без да има работа. Тя казва: “Интересувах се от това, което се публикува в сайтовете и вестниците. Видях имена на жени под статиите, което ми направи впечатление и се запитах: Как да изразя себе си, подобно на останалите?”
Нейна приятелка ѝ препоръчва да вземе участие в медийно обучение за жени в Идлиб и тя се присъединява. “Казах на семейството си, че искам да работя. Те се противопоставиха в началото, защото се страхуваха, но ги убедих, че е работа, свързана с писани и няма особена опасност. Те се съгласиха.”
Абдел Рахман казва, че работата ѝ помага да се грижи за семейството си, без да се оправдава пред когото и да е било, независимо от големите пречки, с които се сблъсква, докато се грижи сама за къщата и децата си. “Децата ми искат грижи и нямат никой друго, освен мен. Дъщеря ми има и зрелостен изпит. Изправена съм пред всичко това с надежда и търпение, и се надявам бъдещето да е по-добро.”
Абдел Рахман казва, че иска да окуражи сирийските журналистки да работят на терен и да не се задоволяват със стоенето пред мониторите у дома. “Моето послание към всяка жена, която иска да намери работа и да не зависи от мъже, е че трябва да развие уменията си и че нямаме по-голям поддръжник и стимул от самите себе си.”
Вече няма тайни
Много жени продължават да работят в тайна. Санаа, която работи в район, сподели пред Souriatna: “Сесия по радио обучение беше обявена в град Кафранбил за жени и аз се присъединих от начало за забавление и запълване на свободното време, тъй като заради войната бях напуснала училище и стоях вкъщи.” Осъзнавайки силата на гласа ѝ, нейният ментор я насърчава да работи в областта.
Санаа казва, че се радва от работата си и вярва в нея, съгласявайки се с роднина, че ще остане в тайна от другите членове на семейството ѝ. “Заявиха на семейството си, че работя с въвеждане на данни в една организация, докато дойде денят, когато братовчед ми дойде гневно при мен и искаше да кажа на баща ми истината.”
Тя споделя, че баща ѝ бил бесен, обяснявайки, че разкривайки гласа си на всеки, е срамно в неговите очи. “Въпреки проблема, аз не спрях. Продължих работата си с писането на доклади и работа извън радиото, надявайки се да се върна някой ден.”
Повечето журналистки, с които Souriatna разговаря казват, че се чувстват привързани към журналистиката, но срещат и лоши практики.
Санаа споделя: “Работих в една институция и не ми даваха същите права като на останалите работници. Те смазана амбициите ми и ми попречиха да работя на терен. Това, обаче, беше мотивация и причина за моята сила и напуснах, за да стана независим активист. Отразявах събития и правих снимки сама. Днес мога да кажа, че съм способна да отразявам на терен, включително във военни зони и на фронтовите линии – повече не ме е страх.”
