Ужасяващата история да се събудиш на операционната маса

Канадката Дона Пенър била относително спокойна за своята коремна операция. Докато не се събудила на операционната маса - точно преди хирургът да направи първия си разрез. Нейният разказ за това как е оцеляла през мъчителната болка да бъдеш опериран докато си буден, пише ВВС.

През 2008 г. ми насрочиха лапароскопска операция. Оплаквах се от силно кървене.

И преди са ми поставяли пълна анестезия и знаех, че и този път ще се наложи. Никога не съм имала проблем с това, но когато пристигнах в болницата, бях малко напрегната.

По време на лапароскопската интервенция хирургът прави разрези в коремната кухина, през които вкарва инструменти, за да огледа засегнатото място. Правят се три малки разреза вместо един голям, както при стандартна операция.

Операцията започна нормално - преместиха ме на операционната маса и започнаха да ме закачат за апаратурата и мониторите. Анестезиологът ми пусна нещо венозно и след това ми постави маската с инструкциите да вдишам дълбоко. Така и направих. И заспах, както се предполагаше.

Когато се събудих, все още чувах звуците от операционната. Чувах как екипът се движи и как апаратурата работи - мониторите и другите подобни неща. "О, чудесно, свършило е", беше първата ми мисъл.

Лежах там и се чувствах малко отнесена, но се наслаждавах на мързеливото чувство на събуждане в пълно спокойствие.

Всичко това обаче се промени за секунди, когато хирургът проговори.

Всички се движеха и изведнъж го чух да казва: "Скалпел, моля".

Помислих си: "Боже, правилно ли чух?".

Не можех да направя нищо. Бяха ми дали паралитик, което е нещо нормално, когато се работи по коремната кухина - той отпуска мускулите на корема, за да не бъдат те толкова стегнати, когато ги режат.

За нещастие пълната упойка не беше подействала, но паралитика - да.

Паникьосах се. Помислих си, че това не може да се случва. Затова изчаках няколко секунди, но усетих как той направи разреза. Нямам думи да опиша болката - беше ужасяваща.

Не можех да си отворя очите. Първото нещо, което опитах да направя, беше да се изправя, но не можех да помръдна. Чувствах се така, все едно нещо ме притиска с пълна сила и ме обездвижва.

Исках да кажа нещо. Исках да помръдна, но не можех. Бях толкова парализирана, че дори не можех да заплача.

Можех да чуя сърдечния си ритъм на монитора. Той се ускоряваше и ускоряваше.

Бях в състояние на абсолютен ужас. Можех да ги чуя как работят по мен, как говорят. Почувствах как хирургът направи разрезите и вкара инструментите в стомаха ми. Почувствах как се движи из органите ми. Чух го да казва: "Виж апендикса, хубав и розов е, дебелото черво изглежда добре, яйчникът изглежда добре".

Успях да помръдна крака си три пъти, за да покажа, че съм будна. Но всеки път някой слагаше ръка върху него, за да го задържи, без изобщо да даде сигнал, че съм се раздвижила.

Операцията продължи час и половина.

На всичкото отгоре, тъй като бях парализирана, ме интубираха. Сложиха ме на апарат за дишане, който ми позволяваше да правя само 7 вдишвания на минута. Въпреки че сърдечният ми ритъм беше 148 удара в минута, имах само толкова - седем вдишвания на минута. Задушавах се. Имах усещането, че белите ми дробове горят.

В един момент реших, че са приключили с операцията. Тогава забелязах, че мога да движа езика си.

Осъзнах, че действието на паралитика отслабва. Помислих си, че ще разместя тръбата за дишане, която все още беше в гърлото ми. Така че започнах да движа езика си, за да привлека вниманието им.

И се получи. Привлякох вниманието на анестезиолога. Но предполагам, че той реши, че паралитикът ме е пуснал повече, отколкото беше, и махна тръбата от гърлото ми.

Лежах и си мислех: "Сега вече го закъсах". Вече се бях сбогувала мислено със семейството си, защото не смятах, че ще оцелея. Сега вече не можех да дишам.

Можех да чуя как сестрата ми викаше. Беше застанала от едната ми страна и повтаряше: "Дишай, Дона, дишай". Но не можех да направя нищо.

И докато тя ми казваше да дишам, стана нещо невероятно. Напуснах тялото си.

Християнка съм и не мога да кажа, че отидох в рая, но не бях и на Земята. Знаех, че съм някъде другаде. Беше тихо. Шумът от операционната беше някак далечен, като фон, но все още го чувах.

Страхът беше изчезнал, болката беше изчезнала. Стана ми топло, уютно и сигурно. И инстинктивно знаех, че не съм сама. Усещах някакво присъствие. Винаги казвам, че тогава с мен беше Бог, защото нямах никакво съмнение, че е той. И чух един глас да казва: "Каквото и да стане, ще си добре".

Осъзнах, че без значение дали ще живея или ще умра, всичко ще е наред. По време на цялата операция се молех, за да държа ума си зает, пеех си и мислех за съпруга и децата си. Но когато почувствах неговото присъствие, си помислих: "Моля те, позволи ми да умра, защото не мога повече".

И в същия момент, толкова бързо, се върнах обратно. За едно щракване на пръсти време бях отбратно в тялото си в операционната. Още ги чувах как работят и как сестрата ми крещи "Дишай, Дона".

Тогава анестезиологът даде инструкции, сложиха ми маска на лицето и използваха ръчен кислороден апарат, за да вкарат въздух в дробовете ми.

Веднага огънят в белите ми дробове изчезна. Това беше огромно облекчение. Отново започнах да дишам. Анестезиологът ми даде нещо, за да неутрализира паралитика и не след дълго започнах да говоря.

По-късно, докато се възстановявах, хирургът дойде в стаята ми, взе ръката ми и каза: "Разбирам, че имаше някои проблеми, г-жо Пенър".

"Бях будна, усещах как ме режете", отговорих му аз. Той се разплака и каза, че съжалява.

Разказах му за различните неща, които го бях чула да казва по време на операцията. И той потвърди, че ги е казал. Попитах го не е ли забелязал, че не съм му задала въпрос за диагнозата, защото вече я знам.

Вече минаха 9 години, откакто се събудих на операционната маса. Осъдих болницата. След операцията започнах да посещавам терапевт, защото бях много травмирана.

Не искам с историята си да виня никого. Искам хората да разберат, че тези неща могат и се случват. Искам да започна дебат по въпроса, за да помогна на хората, преживели този ужас.

* * *

* Инцидентните събуждания от пълна анестезия са около 1 на 19 000 операции

* Често пациентите не могат да комуникират по време на събуждането си заради използваните мускулни релаксанти

* Повечето събуждания траят по-малко от 5 минути

* Най-често подобни събуждания се случват по време на секцио или сърдечни операции, или ако пациентът е с наднормено тегло

* 40% от преживелите инцидентно събуждане пациенти страдат от средни или тежки психологически травми