Не ми се пише за пияните и изпростяващите – от тях вече се възмути поредният чужденец, според когото българският 8-и декември е „оргия” и който призовава да не забравяме, че светът ни гледал. Леко наивно е да се сочи така с пръст, защото не е като на Запад студентите да се събират само на научни вечеринки и да не са близвали алкохол до 25-ата си годишнина, но това е друга тема. Пише ми се за една по-тиха група младежи – свестните. Днешният празник е техен.
Да си студент в България невинаги означава купони безкрай, безразсъдство и прахосване на татковите пари. Често значи да търсиш с месеци работа сред безброй затръшвани врати, за да снемеш товара на издръжката си от родителите си. А когато най-сетне намериш, да те гърчат за 200 лв. на месец. Да тичаш като луд от работа на лекции и съчетанието да се превръща в 14 часови дни. В края на които да се наблъскаш с още двама души в стая 5 на 4 в общежитието и да се опиташ да наваксаш с курсовите. Гнилата страна на системата на висшето образование да те тика надолу. Да имаш гражданска позиция и да я изразяваш, но това да не води до промяна. Да търсиш причина да останеш, когато всичко около теб ти крещи да бягаш навън.
Нека подчертая – не се стремя да идеализирам студентите, както и не смятам, че трябва да бъдат демонизирани, защото купонясвали на 8-и декември или по принцип. Кога да купонясват – когато станат на 40 и им висят по две деца на ръцете? А кой е виновен, че друсат гюбеци по гащи – може би и родителите, които са си зарязали/ разглезили децата, пък после винят „времето”? Както и да е. Общите знаменатели са обидни. Определянето на младото поколение като провалено, когато голяма част от него се мъчи да направи нещо добро с живота си, е обидно.
Прекарах 5 години в Студентски град. Не знам дали след време ще си ги спомням като най-хубавите в живота ми, всъщност надявам се най-хубавите да предстоят, защото мисълта, че са отминали, е обезкуражаваща. Но знам, че се забавлявах, което не ми попречи да уча и работя едновременно, както и забавлението не ме спря да завърша сред първите във випуска ми и да се издържам сама. Срещнах десетки хора, които искаха да знаят и могат повече, да се трудят, да бъдат промяната. Можехме да пием евтина водка и пак да нищим световната литературна класика. Сега тръгнахме по пътя си и се опитваме да го направим значим.
Честит празник, колеги – пожелавам ни да запазим поне частица идеализъм възможно най-дълго. Може пък да си заслужава.
