Знае се, че революцията изяжда децата си, но колко по-добре прави това Преходa.
Онова, което не стана с гневни събития (протести), перфидни игри (сглобка), платени автобуси (ДПС), корпоративен вот (кой ли не) и международни санкции (Магнитски), се случи по друг начин. Настъпи самоизяждането. И в известен смисъл то може да се празнува.
Защо? Защото, както някой вече написа, във войната между Доган и Пеевски, е на страната на войната. Същото може да се каже за процесите в БСП, хубаво е да се отправят и плахи надежди към ГЕРБ. Но наивен е онзи, който мисли и говори за "две ДПС"-та, "две БСП-та" и си мисли, че всичко ще продължи по старому, само че още по-раздробено. Добрата новина е, че тук няма как по-силният механично да асимилира другия. И след като битката приключи, да се излъчи победител, който да се завърне към старите електорални постижения. Напротив, става дума за истински срив на т.нар. "системни партии". Нито "новото начало" на Пеевски, нито "старата мафия" на Доган, ще бъдат толкова силни, колкото навремето - оцелелият ще остане на доизживяване. БСП пък директно могат да се отпишат от историята, в която и без това няма нищо вечно - а само излишно дълго заседяли се. "Столетницата", както я наричат, е доказателство за второто.
Всички системни партии обичаха да имитират различни "обединителни" каузи. Наричаха статуквото "стабилност". Безпринципните коалиции назоваваха "национална отговорност". Добре оплетената им корупционна мрежа описваха като "управленски опит". А биографията, изпълнена с престъпления, "политически традиции". Така или иначе се случи неизбежното - голямото самоизяждане, при което всички тези евфемизми и слогани, за които все още се издирва човек, който някога им е вярвал, се разхвърчават като картонен реквизит.
Навярно тече наистина финалният сезон на прехода. Полезният миг на разрушението, когато старият полиитически ред вече не съществува, а новият още не е настъпил. В този смисъл Съединението може да почака - то ще настъпи едва след края на самоизяждането.
Автор: Георги Петров
