Уплашена съм. Признавам. Много. Страхът дойде полека, сгъсти се и ме стегна в мрачен обръч. Искам да го пробия и да изляза от него, но кръгът няма начало и край, не знам къде да натисна. Търся пробойните, от които дойде.
Страхът от болестта не е най-голямата пробойна. Вирусите тази зима се прескачаха един през друг, ту хрема, ту кашлица, ту температура. Чайове, кърпички за нос, витамини...Минаха. Бяха неприятни, досадни и тегави, но минаха. Невинни някак, не Онзи. Или поне още не беше се появила реалната опасност. Но и от Този вирус, сам по себе си, като че не ме е толкова страх. Поне не за мен. За майка ми, за внучето...Нареждам го на последно място по тревога.
Страхувам се от това, което той причинява. Страхувам се от това, което проявява като негатив. Страхувам се от това, което става в Италия. От затворените училища, от спуснатите завеси на театрите, от тъмните екрани на кината, от празните трибуни на стадионите, дори от липсата на публика в телевизионните шоута. А дори не ги гледам.
Страхувам се от страха, който ни атакува от медиите. От това, че този страх измести всички останали новини и те престанаха да съществуват. Страхувам се, че в момента обществото ни ражда единствено новини за страха.
Страхувам се, че в два поредни дни медицинските сестри бяха обявени за луди терористки и за най-големите герои, наред с лекарите, защото те ще се изправят на първата редица на хората, на които разчитаме. Ще се борят за живота на хората, които ги обидиха и ще носят риска първи да се заразят и да заразят семействата си. И че този обрат става на фона на същото, заради което те протестираха. Нищо не се е променило.
Страхувам се, че в условията на алъш-веришката ни система на здравеопазване инфекциозните отделения в страната са последната дупка на кавала и по брой специалисти, и по медицинска апаратура, и по брой легла. Да не говорим как са заплатени специалистите. Как се спасяват болни от коронавирус с дихателна недостатъчност в отделение с един специалист и една стара кислородна бутилка? Примерът не е случаен, а на това отделение разчитат десетки градове и села в Северозападна България.
В Италия влезе в сила принципът "триаж като на война". Това означава, че се помага на тези, които имат шанс - по-младите, незасегнати от съпътстващи заболявания. Когато ресурсите не стигат за всички, в сила влиза " Изборът на Софи". Тръпки ме побиват, когато чуя нашият генерал на вируса да уверява, че няма нито един починал под 60 години. Веднага се питам - а колко над 60 бяха лекувани? И как ще се избира в това споменато отделение с една-единствена стара кислородна бутилка, ако, недай боже, постъпят едновременно с дихателна недостатъчност двама души. А двайсет?
Страхувам се, че когато щедро прелива от скъпи и луксозни частни болници здравната ни система, инфекциозните отделения в страната са единствено в държавните закъсали болници. И че сега, когато те стават толкова важни и се задъхват, лъскавите частни болници все така си остават чистички. И добре платени.
Страхувам се, че се случва нещо, което не можем да осмислим, а то ни превзема. Социалните мрежи изобилстват от черни смешки и конспиративни теории. Хора, това не е сериозно. Шегувайте се, подигравайте се, но не ми кашляйте в лицето на улицата и си мийте ръцете. Ще го направите ли? Не знам.
Страхувам се, че докато ни е страх, ще си стоим по къщите и ще се молим това да отмине, като мислите ни ще са само там. После, обаче, ще разберем, че докато сме си стояли в къщите, не сме спечелили пари, а живеем от заплата до заплата. И след страхът от вируса, когато и да си отиде, бедните ще бъдат още по-бедни. А здравеопазването ни е с пари.
Страхувам се, че пътуването вече не е безопасно. Берлинската стена и Желязната завеса, визите за излизане от страната и за влизане в други страни започват да ми се струват преодолими за разлика от отменените полети, въоръжените с автомати военни на границите, етикета " Червена зона". Излиза, че най-ценното ни постижение се превръща в най-голямата заплаха. И всички сме заложници под охрана.
Страхувам се, че всичко нормално в момента става все по-невъзможно. Юбилеят на майка ми? Отлага се. Рожден ден? Невъзможно. Сватба? Само ако е без гости. Боже мой, в момента човек не може дори да се разведе - и съдилищата затвориха.
Страхът е гадно чувство, той парализира. Особено когато не знаеш какво да направиш. И още повече - когато не вярваш, че някой, от когото зависи, знае какво да направи. Лутаме се всички в една нова, напълно непозната реалност, сравнима единствено с внезапно избухнала война. Само дето в тази конкретна война основният враг има толкова много съратници в лицето на нерешените ни проблеми. И те не се крият, измъкват се от привичната ни среда и се проявяват като негатив, за който досега не че не сме знаели, но някак сме свикнали. И сега се надяваме, че няма да е чак толкова лошо. Нали и бежанците ни подминават...
Страхувам се, че не се знае кога това ще свърши.
И какъв ще бъде светът тогава.
Автор: Веселина Божилова
