Когато неексперти говорят по експертни теми, става смешно и тъжно според това колко важни са темите за обществения живот. Но когато експерти по дадена тема говорят извън нея и особено когато засягат принципно битието ни, тогава също може да стане смешно и тъжно.
Вчера математикът и учител Петър Велков образно казано опита да срине позицията на Слави Трифонов за коронавируса - че е важно не просто да живееш, а как живееш. Така я разбирам аз тази позиция на Трифонов. Не така я разбра Велков, според който това е популизъм и такива позиции довели до толкова смърт по света.
Съжалявам, г-н Велков, не съм съгласен. Не съм съгласен, че един математически модел представя живота в пълната му цялост! Не съм съгласен, че го представят и няколко модела. Единственото, с което съм съгласен, е следното – животът е съвкупност от толкова много математически модели, че хората още не са разбрали дори колко точно, какво остава да ги проумеят! Хората не са разбрали математиката на живота и много още ще им трябва да я разберат!
Без да се считам за експерт по живота, знам едно – смъртта е неизменна част от него! И човекът, за разлика от животните, всъщност има една голяма привилегия – да си избере как да умре! Само че този избор реално не е съзнателен и никой не го приема, особено когато се носи пряка отговорност.
Наскоро японският футуролог Мориносуке Кавагучи каза нещо много просто за тази пандемия – вирусът ни показа как точно живеем, какъв живот водим! Обобщи го със следните думи: Най-неприятната истина е, че сте твърде дебели!
Преди някой да скочи какъв точно е Кавагучи, да кажа – футуролози са хората, които се занимават с изучаване на това как би изглеждало бъдещето ни. Тоест – експерти по живота! Не че това значи пълна гаранция, но дори и в математиката 2 плюс 2 невинаги е 4. Г-н Велков сам може да каже колко от първоначалните математически модели за развитието на коронавируса и смъртността излязоха верни и колко – не! Защото аз помня едни модели с десетки и стотици милиони умрели и то само в една-две държави.
В живота една от малкото пълни гаранции е смъртта – това е положението! И ако прекараме всеки ден от живота си в неистов стремеж да победим смъртта с цената на всичко, да се страхуваме постоянно от нея, няма да остане време да живеем. Именно когато живеем, побеждаваме смъртта – когато успяваме да живеем, за да оставим нещо след себе си. Ние трябва да сме отговорни, да уважаваме другите и техния избор, стига да не пречи критично на нашия, да можем да живеем в разбирателство – иначе просто не можем да живеем, като така дадем шанс на всеки да остави нещо след себе си. Само че досега в човешката история не е имало нито един миг дори, в който абсолютно всеки да уважава и зачита другите.
Обобщено – животът не може да е само стремежът да ядем. Животът е да се живее, за да оставиш след себе си нещо, което да помогне на следващите да живеят по-добре. Но който се стреми само да яде, не живее. Съвременният свят твърде много взе да яде – затова и сега плаща толкова. А когато успеем да разгадаем математиката на живота, може да имаме претенции да не плащаме константата на уравнението – смъртта!
Днес се пазим неистово от коронавируса - важно е, трябва да се пазим. Но няма как да се опазим на 100%, докато разберем на 100% какъв е този вирус и как да го лекуваме - защото нямаме толкова време, че да издържим физически и психически в изолация. И защо не се пазехме със същия плам от войни, от глад, защо не споделяхме с тези, които нямаха колкото нас, за да не трябва да ядат прилепи и природата да ни го върне? Модели защо не начертахме, мерки защо не взехме? Защото не ни беше в задния двор, нали?! По-важното – защо продължаваме да не вземаме мерки, да не се опитваме дори? Защо всъщност нямаме мярка? Липсата на мярка в живота, а не налагането на мерки, когато кризата ни тресне по главата, е това, което ни пречи да живеем. И все по-често си мисля, че мярката е по средата – между Слави Трифонов и Петър Велков. А вие?
п.п. Още не съм чувал за пандемия, която да няма край. Но стигнахме дотам, че искаме всяко лошо нещо моментално да свършва, ако изобщо ще започва - е, не е така в живота.
Автор: Ивайло Ачев
