Не съм отишъл на тайна среща в центъра на София. Няма нищо тайно. Няма от какво да се срамувам. Не съм нарушил закона и служебните си задължения. Така главният прокурор Сотир Цацаров коментира срещата с бизнесмена Сашо Дончев, организирана от функционера на БСП Георги Гергов. Обяснението си Цацаров даде по време на заседание на Висшия съдебен съвет (ВСС). Той направи коментара при обсъждането на предложението за проверка по случая "Цацаров - Гергов - Дончев", направено от шестима членове на съвета.
Коментар на редактора
С две думи - голяма работа! Дали се е срещал, или не главният прокурор Сотир Цацаров с бизнесмена Сашо Дончев, дали Георги Гергов им е бил посредник, дали Корнелия Нинова раздава партийно правосъдие, дали Висшият съдебен съвет ще проверява "грандиозният скандал", роден в медиите - няма никакво значение!
Тази шумотевица беше скучна още в самото си начало. Сякаш дори всичко в нея да се окаже истина, не сме ли свикнали да възприемаме с досада и сънливост, че както големите, така и малките неща в България, се случват в тъмното, зад кадъра, в ъгъла, на тихо и кротко? Там, където намеците, вдигнатият поглед и "препоръките" действат отрезвително и променят дневния ред на другите скандали в държавата.
Ако срещата Цацаров-Дончев със специалното участие на Гергов беше публична, на нея бяха поканени медии, които да отразят позициите на единия или другия - отдавна щяхме да сме забравили за това. Но тъй като събитието вероятно се е случило в "хладната механа ЦУМ" и в него има тайнство и загадъчност, всички се надпреварват да обясняват как не можело така в една правова и демократична страна. Да, очевидно не е редно, но на кого му пука - номерът минава, както минават всички сходни задкулисия, за които нямаме и представа.
Освен скучна, мистично-вероятната среща Цацаров-Дончев е и показателна. Тя поражда онази изтъркана реакция, че "всичко в България се решава по този начин" - на маса, под сурдинка, едва ли не с начертани на салфетка съдби и планове. Този скандал е добър пример и за това, че нямат никакво значение имената на онези, които стоят в дъното му, тъй като през него прозира ерозията на институционалния механизъм на комуникация. Всъщност, в България институциите почти никога не са давали пример, че си общуват, тъй като решенията, които се взимат в тях, се случват отвъд официалната информация.
Показателно е и друго - гледаме към клюкарското, към публичните перверзии и широко преповтаряни вероятности, а съществените въпроси, които страната ни трябва да решава, стоят в същия дълбок трап на мистериозността, приковани от скелетите на деградиралото ни общество. Остават си на дъното дори когато скандали като този всъщност трябва да са катализатор за дискусия и решение на съществените въпроси и проблеми.
