Това не е история, която всеки иска да чуе. Но със сигурност е от онези, които изпълват със стотици смесени емоции и последната клетка от тялото ти.
Той е един от многото. Един от нас, българите. Името му не е важно, защото отправя послание, което би трябвало всеки един от нас да отправя. Като българин.
Идва всяка година тук, на заветния връх. Вече за пети пореден национален празник носи със себе си българското и украинското знаме. За разлика от досега, този път думите не стигат. Трудно ги произнася, защото тежестта и мъката надделяват. Гласът му трепери.
Забелязал е, че за първи път около него има още две украински знамена. За първи път от пет години. И то след начало на пагубна война.
"Тук има паметник и на загиналите украински воини", казва той, сякаш всички наоколо наистина са забравили това. Или просто не знаят. Или по-скоро не искат да знаят. Защото предпочитат да скандират "Путин! Путин!" и да оскверняват светините с освирквания и снежни топки. Предпочитат с постъпките си не да стрелят по институциите, а да стрелят по костите на загиналите, сякаш убивайки ги повторно.
На тях няма какво да им кажем. Няма и смисъл, защото мислите ни не побират срама, който "йоще" ще носим на челото след днешния 3 март. Те не са българи. И една жалка проява на патриотарско мъжество не заслужава да бъде повече и за миг във фокуса ни занапред.
Автор: Ивайло Илиев
