Два дни – 5 и 6 май, безспорно минаха под знака на посещението на папа Франциск в България.
Откровено казано, сигурно на много хора им е писнало да слушат за Светия отец. Папата това, папата онова, папата другото, папата третото, папата ала-бала. Преди папа Франциск да дойде в България, и моето настроение беше такова. Не заради друго, а защото достатъчно години съм се нагледал на стотици официални събития, прогласявани с оглушителен медиен шум, които обаче са се превръщали в една отвратителна поза и лицемерие. И не очаквах нещо кой знае какво различно, предвид и това, че говорим за религиозно лице - моят мироглед спрямо религията е крайно нетолерантен и я считам за най-ужасното човешко творение, довело до проливането на неизмеримо количество кръв през вековете и до формирането на бариери, комплекси и изкривяване на възможностите пред човешката личност да проумее битието до степен на тотално извращение, като за капак това продължава и сега.
Е, признавам, не бях прав за главата на Римокатолическата църква. Определено този папа има харизма. Има и подход – как да обърне внимание на важното и как да накара чрез тази си аура и медиите да обърнат внимание по положителен начин на важни теми.
Всъщност точно последното ме впечатли най-много при папа Франциск – как накара медиите да погледнат към случващото. Защото няма какво да се лъжем – в България максимата, че добрата новина е лошата новина, е изключително силно застъпена. Дотолкова сме се потопили в този мироглед, че е направо страшно. Масово медиите налагат примери, които са крайно негативни. Примери, описващи Бай Ганьовщината ни. Дали ще са селски хитреци-тарикати, казващи на черното бяло, дали ще са индоктринирани чичковци и лелички с блестящи петолъчки на челото, дали ще са готови да пеят и рецитират за "страната на смелите и свободните" вечно наведени на Запад – примерите са все лоши. И най-страшното в тези примери е културата на общуване.
Замисляли ли сте се какво значи да общуваш? Това означава да разбираш, вникваш и проумяваш какво ти се казва. Това означава не само да слушаш, но и да чуваш. Неслучайно в българската традиция едно от най-ценните измерения на образованието е знанието на чужди езици. Такива хора се считат и са се считали от много време насам за пример и в България. Считаха се, поне докато Преходът не ни натисна зверски, в съчетание с развитието и на социалните мрежи, което буквално предопределя затъпяването – както заради феномена "фалшиви новини", така и най-вече заради факта, че Интернет се разви като платформа за забавление. Да, но в живота не всичко е забавление и смесването му със сериозните теми от ежедневието доста често се оказва пагубно за изключително важни неща, касаещи живота на всички ни. А общуването е единственият сигурен начин да решаваме важни проблеми и да придобиваме опит плюс мъдрост в справянето с тях. Казано по друг начин - да създаваме по-хубаво битие.
Точно акцентът върху сериозното по достъпен начин ме накара да погледна към папа Франциск. А снимката, която публикувам под този абзац, ме накара да се запитам – кога важните фигури за българския обществен и социален живот ще стигат такава класа? За незнаещите – човекът, чийто кръст се е навел да целуне папата, е митрополит Антоний. Този жест е все едно Кристиано Роналдо или Лео Меси да почисти обувките на някой български футболист. Сега разбираме ли или ще трябва още много? Или ни трябва един ТАКЪВ ПРИМЕР, че да тръгнем да проумяваме? А може би ТАКЪВ?!
Автор: Ивайло Ачев
