Скулпторът Александър Хайтов, който е автор на предизвикалия много спорове паметник на цар Самуил със светещи очи в центъра на София, създаде пеещ монумент. Той се намира в Добрич и изобразява ген. Иван Колев - предводител на българската кавалерия при освобождаването на Добрич от румънска окупация по време на Първата световна война. Сензор в едно от копитата на коня, на който е качен генералът, засича кога пред паметника има човек и пуска запис на "Шуми Марица" - химнът на България преди век. Премиерът Борисов определи скулптурата като уникална.
Коментар на редактора
Вдигането на нови паметници у нас през последните месеци поразбуди задрямалите културни критици, докато голяма част обществото се наслаждаваше на често пъти откровена бутафория.
Какъвто и монумент да бе поставен, той разделяше мненията все в противоположни посоки. Не простихме на Алеко на Витошка, на Бай Ганьо в село Скобелево, както и на светещите цар Иван Срацимир във Видин и цар Самуил в центъра на София, които пораждат дълбоки размисли за това що е естетика.
Поредният екстравагантен монумент представя личността на генерал Иван Колев - предводител на българската кавалерия при освобождаването на Добрич от румънска окупация по време на Първата световна война.
Очевидната тенденция да се появяват тук и там паметници, които изглеждат, меко казано странно, е като че ли несъзнателен опит да тръгнем по стъпките на Македония. Само погледнете на какво прилича Скопие - пълен с каменни подобия на исторически личности.
У нас един и същ скулптор твори шедьоври на пластичното изкуство, които отварят огромната тема за ползата и смисъла от паметниците въобще. Александър Хайтов е автор на светещия Самуил, светещия Иван Срацимир и пеещия ген. Иван Колев. И питам, това паметници ли са, или са увеселителни атракциони?! Кому е нужно да светят и стряскат? А защо трябваше и да запяват пък сега?
Когато един паметник казва всичко на глас, той всъщност нищо не казва. И така стоиш пред него и тъпееш безмълвен защо гледаш нещо, което ти прилича на уголемена анимационна фигурка.
Втората притеснителна тенденция, е отношението към паметта. Монументът, уважаеми читатели, е място за спомняне, пространство с аура, територия на лично преживяното. Той е общуване, разговор и съдържание. Заставайки пред паметник, човек усеща и се ситуира в друго време-пространство. "Тук" и "сега" изчезват, опитът е личен и неприкосновен. Ти си сам пред паметта на миналото. Затова е паметникът, неговата задача е не да ти говори баналности, а да провокира съзнанието ти да открие път към истините му.
Паметникът не е сладоледена торта, която ядеш в опиянение на сетивата, а център на непостижимото. Когато обаче той е граден с мисъл да въплъщава миналото в сладникаво риалити, губи бързо от стойността си.
Паметникът не е иновация, по него не трябва да личат плочки и замаска. Той излъчва сила в съдържанието си, а не през крушките и колонките си. Той въплъщава авторов талант и уважително отношение към предците.
Но какво пък - за едни красивото е отвращаващо, други се любуват на изроденото. Хора всякакви, паметници - също. Като че ли обаче атракционите сред тях станаха повече и заличиха пробойните на спомена. Но ние в крайна сметка нали натам сме се запътили - да възхваляваме в безпаметност атракциите и да определяме бутафорията като красива.
