Жители на квартал "Младост" - мястото, на което живееш или защото отдавна живееш, или защото постепенно си мигрирал към обетованата земя на бизнес парка, протестират срещу център за наркомании, наскоро открит там. Причината: започнали да изчезват някакви неща, намирали спринцовки тук-там и като цяло никой не ги уведомил, че ще отворят центъра именно наоколо. Сред всички аргументи на протестиращите има един много мил - казват, че "нямаме нищо против тези хора да се лекуват, но мястото на центъра не е тук". Това изречение е забележително и симпатично. То съчетава едно твърде забавно човеколюбие (нямаме нищо против тези хора да се лекуват), подкрепено с решаващо и обратно на първоначалната хуманистична заявка уточнение (да се лекуват ама...да не е тука).
Тук е мястото да се попитаме възможно ли е въобще да се изгради подобен център за лечение в градска среда. Например властите решат да преместят центъра в "Люлин". Тогава гражданите на "Младост" облекчено въздъхват, че тези хора, срещу които нямат нищо против да се лекуват, хем пак ще се лекуват, хем вече на пичка си лелина, и доволни се завръщат към необезпокоявания си живот, в който страдат само от липса на паркове, пренаселеност и мръсен въздух; докато гражданите на "Люлин", от своя страна страдайки от същата липса на паркове, пренаселеност и мръсен въздух, вече им се повдига като разберат, че наоколо ще се размотават и наркомани на метадонова програма, стига глупости. Разбира се, отива се на протест (какво друго да те изкара на протест, няма да е нещо от порядъка на абстрактни ценности като социална справедливост, битка срещу корупцията и съмнителни назначения) и войнствено вдигат плакати и лозунги, канят се големите телевизии и произнасят съкровеното:
- Нямаме нищо против да се лекуват, но мястото на центъра не е тук.
Абе стига бе, не може ли тия хора да се лекуват някъде другаде? Останалите квартали си мълчат, понеже не искат да предизвикат хазартното разпределение на боговете и току-виж центърът цъфнал баш пред тяхната градинка. За да не заподозрат властите във враждебно и специално отношение в нарочен наркосаботаж на определен квартал, се налага властите да напълнят една сфера с бели топки и в нея сляп и глухоням човек да бръкне и да извади следващия печеливш. Ще го дават по телевизията пред затаила дъх столична публика и злорадстваща провинция. Но кой да е кварталът? "Изток"? Абсурд - баш пред Цветанов не може да има друсалки. "Лозенец" - айде стига глупости, гордостта на София. "Хаджи Димитър"? Не, не, работнически квартал с метро перспектива, скоро ще стане важен играч. "Манастирски ливади"? Да бе, да излязат брокерите с имотния балон и с пълни с хелий дробове на фалцет да обявят, че на тия спринцовките ще спукат същия балон и тогава ще получат само 80 % от напълно излишната им професия, вместо сегашните 250 % от напълно излишната им професия. Иначе, да, всички мълвят с еснафска солидарност: нямаме нищо против да се лекуват. Хора сме все пак, разбираме ги. Нека се лекуват, дай боже да се излекуват, ще се помолим за тях с цялата си душа дееба и гадните наркомани, не могат ли като всички нас да ходят на работа, да гледат деца, съсредоточено да вадят от портмонето карта за намаление в големите хранителни вериги и да изплащат ипотеки (кратка въздишка, само още 34 години и сте мои красиво-тесни и вече сякаш леко омразни 60 квадрата.)
Накрая се взема решение: спорът е между затвора в "Банишора" или гробището в "Орландовци" - местата, към които тези хора и без това са се запътили. Ще получат допълнителна скорост, правилна социална среда и точно съзвучие между житейска ситуация и житейска перспектива. А и добре се получава, че общо взето няма кой да ги защити, не спадат към определени малцинствени групи, от атаката срещу които определени политици да трупат електорат, а определени организации да усвоят капитал, и в равновесието на везните помежду им капиталите им да се възпроизвеждат и растат за всеобщото благо.
Когато преди повече от 100 години Кафка пише "Преображението", разказва как една сутрин един човек се събудил като огромно насекомо и как семейството му постепенно се отказва от него, защото никой не иска буболечката в къщата, въпреки, че става дума за собствения им син. Щях да помоля тази история да бъде припомнена. Но и не държа особено, понеже я дават по телевизията - всеки шибан супер готин ден.
Автор: Райко Байчев
