Имахме една леля в училище, нещо като портиерка и чистачка, която дрънкаше с огромния звънец, който кънтеше в училищната тишина. И не само по празник, както е днес, а при края и началото на всеки учебен час. Това обаче беше за малко, после лелята само чистеше, а звънецът беше електрически.
Та въпросната женица, очевидно с вроден педагогически талант, майчински ни навикваше, докато се гонехме по коридорите и се бутахме по входовете: "Кат'фана тоа звънец, та по главите ви!"
Днес е 15 септември - ден на тръпка, на първолашки трепет, на празничен звън. Защо се сещам за онази леля?
От 1991 г. до момента в страната са закрити 1435 училища. От тях 630 са начални, 776 са основни и 29 са средни училища. Учениците пък са намалели от 1 366 927 до 708 628. Минус 658 299!
И тези данни са към началото на годината, а междувременно сигурно има и още закрити учебни заведения. Причината - демографската катастрофа. Обаче не е само тя. Населението си се размножава криво-ляво, но бяга в чужбина. Наред с това най-много се размножава онова население, което не обича особено да се учи, за да сполучи.
Обезлюдяването на районите няма как да не доведе до затваряне на училища. Но пък същото това обезлюдяване е продукт не на природни бедствия, не на отнети чрез война територии, а най-вече на некадърно държавно управление. Ненавиждаме онези 45 години тоталитарна власт, но с днешна дата се оказва, че тя, бидейки работническо-селска, е осигурявала все пак достъп до образование дори в затънтените села. Днес се закриват училища, защото няма кой да учи в тях. Народът български е набутан в няколко големи града и за това дередже не е виновен никой друг, освен собствените ни некадърни управници, които на приказки са много загрижени за регионите, но на практика изобщо не им пука.
На първия учебен ден, разбира се, основната фигура е учителят. Той продължава да бъде един от героите на нашето време. Това е доста трудна професия и няма как да я практикуваш, ако нямаш чувство за мисия. Да предаваш знания на други човешки същества е невероятно, стига да го умееш. Спорно е да се каже каква част от целокупното учителство има тези умения, а и усещането за мисия. Но това може да бъде простено, защото българският учител е твърде претоварен. На него просто не му остават сили да се самоусъвършенства истински. Налага му се да се занимава с всякакви други неща, които нямат нищо общо с преподаването. Бумащината просто затрупва педагогическите специалисти, а директорите и техните заместници не могат да вдигнат глави от работа с документи в началото и в края на всяка учебна година.
Истината е, че българското образование твърде мудно се дигитализира. Първите частни уроци по скайп бяха факт още през 2010 година. Още тогава Естония и Финландия имаха е-обучение.
12 г. по-късно за българския учител е едва ли не подвиг да преподава онлайн. С електронните дневници също е голям проблемът. И изобщо с всичко, което не е на хартия.
Няма как да виним българския учител. Неговият първи професионален допир с интернет беше едва през 2009-2010 г., когато министерството най-сетне намери пари за такъв вид курсове. Огромна част от училищата по онова време дори нямаха сайтове. Така че няма защо да виним учителите за бавната дигитализация. За нея е виновна държавата, която се управлява от илитерати или в най-добрия случай - от еднокнижници.
Може би в последните няколко години обществото успява да се стресне и да оцени колко е важно образованието за просперитета на една нация. Защото броенето от 1 до 12 не е базисно умение в днешние свят. Невъзможността да четеш с разбиране - също. А неспособността да си изразиш мислите в свързан вид е тотална катастрофа. Уви, все по-видима.
Вие спомняте ли си поне една година да е имало матури без гаф от страна на министерски служители? Ако не е теч на информация, ще е сгрешена задача. Наказани няма.
За все по-неграмотното население - също.
Да, господа политици, като хвана тоя звънец, та по главите ви!
Автор: Стефан Стефанов
