Като заваляха оставки, та цял месец. И днес не ни се размина без някой да каже: „Аз си тръгвам, вие се оправяйте, както знаете”. Дотук нищо ново, защото в България сме свикнали да ни подмятат, зарязват и забравят, че чак и част от ежедневието е станало. Като ни „заряза” вече бившият премиер Бойко Борисов, а с него си тръгна цялото министерско войнство, се зачудих какво прави един министър, когато вече не е такъв. Дали му вземат колата, служебния телефон, премията и всякакви други екстри?
По една голяма случайност и странно стечение на обстоятелствата получих отговор на някои от въпросите си.
Чакам една вечер градския транспорт на централна софийска спирка. Времето е ужасно студено, хората се качват един по един в някое от превозните средства на СКГТ, само че моят „голям бял кон” закъснява. Опитвайки се да фокусирам в далечната тъмнина, за малко не се сблъсквам с някакъв човек. След „Извинете!”, отстъпвам крачка назад, поглеждам го от високо (това е заради ръста ми!) и се усмихвам. Физиономията му ми е ужасно позната, но изобщо не ми хрумва откъде. Прекарах през съзнанието си всички образи на чичовци, татковци и дядовци на мои приятели и след като установих, че определено не е от тази графа, запрехвърлях през другите. Докато се чудя най-откровено, но без да го зяпам нахално, човекът се обръща няколко пъти, поглежда ме изпитателно и отново се врътва в другата посока. В даден момент оставаме само двамата на спирката и мен ме озарява великото просветление...
Срещу мен седи не просто един среден на ръст човек, с побеляла коса и очила, който ме гледа от време на време втренчено. Това е Аню Ангелов! Онзи същият Ангелов, който премиерът вече-не-в-оставка Бойко Борисов, бе назначил начело на отбраната на България. В този момент си казвам: „Голям зор! Все едно не си виждала и други министри!”. Очаквах всеки момент да дойде някой джип или скъпарска кола, за да качи бившия министър и да го откара в неизвестна посока. Но и това не се случи. Ангелов си седеше кротко на спирката, изглеждаше по-скоро като човек, който иска да се скрие или да остане колкото може по-дълго време в сянка. Чудех се дали е разбрал, че съм го разпознала...
Моментът на изненадата настъпи, когато „големият бял кон” дойде на спирката и заедно с още няколко души и господин Ангелов се втурна към топлата и миришеща на лук и мръсни чорапи кабинка. Тогава взех категоричното решение, че ще го наблюдавам внимателно. Не защото исках да нарушавам спокойствието му, а простото защото исках да разбера какво прави един министър, когато слезе в обществото, събуе златните пантофки и се качи в градския-селски транспорт.
Тъй като часът беше след 21:00 и никой от добросъвестните граждани не си купи билетче, господин Ангелов също не си направи труда да перфорира малката жълта хартийка. Аз обаче вярвам в доброто и знам, че всички тези хора са си купили карти за цялата градска мрежа или поне за конкретната линия, носят си я чинно в джоба и я показват на изключително „сърдечните” контрольори. Дали дава по 50 лева всеки месец, за да се вози в транспорт, който понякога е по-опасен от състезателна кола? Дали един бивш министър може да бъде глобен като нередовен пътник? А дали ще си плати глобата?
Като оставим настрана паричния фактор и преминем към психологическия, редно е да отбележа, че господин Ангелов не сяда! Стои прав в автобуса, гледа объркано ту през прозореца, ту през отварящата се на всяка спирка врата. Викам си, не е изморен човекът, не му се сяда явно, но в това време ме зачопля друга идея – няма как да седи сред простолюдието. Не стига, че се е качил в градския транспорт, ами пък и да седне на някоя нарисувана със свастики седалка, пълен абсурд! Прогонвам тази мисъл и се съсредоточавам основно върху лицето му. Гримасата му е като на човек, който е много изморен, същевременно с това и отчаян, постоянното въртене, показва, че иска да се прикрие. И тогава доброто в мен пак надделява. Срамува се, си казвам, срамува се, че хората може да го познаят. Дали пък няма да го линчуват в автобуса?
На поредната спирка господин Ангелов слиза. В автобуса никой друг не му обърна внимание освен мен. Хората или не го познаха, или не им се занимаваше с него. Нямаше го и регулярното шушукане: „Миче, Ангелов ли е туй, ма? А, онзи от министрите на Бойко?” В цялата история има толкова много въпроси, на които не можах да си отговоря.
За пръв път ли се засичам с този човек в атобуса, при положение, че вече 7 години пътувам почти всяка вечер по тази линия? Дали пък той не е използва за пръв път автобуса? Или е за пръв път от много години насам? Къде му е колата? Как се престрашил да се качи в градския транспорт? Нормално ли е това за него? Все пак на историята са известни подобни случай от световен мащаб. Министри, които ползват метрото или пък карат колело по добре асфалтираните европейски улици до работното си място. Дори големи холивудски звезди предпочитата влакчетата пред личните си автомобили. Но кога това нещо се е случвало в България?! Само в дните, в които откриваха някоя нова отсечка на метрото и то беше най-вече, за да се покажем пред чужденците. При нас министрите са повече принудени да го ползват, защото са им взели колите и са ги дали на следващите министри, от следващото правителство. Едва ли им е кеф да се возят в транспорт, който побира 100 души, при предвидени 68. Не го правят и защото им е по-евтино, просто нямат друг избор. Е, освен ако не са си купи няколко автомобила, лични, докато са били на власт.
Оказа се, че моята история далеч не е единичен случай. Моя позната, след като дълго се смя на разказа ми за Аню Ангелов, сподели, че всеки ден между 08:10 и 08:15 сутринта заедно с нея в трамвая се качвал един добре изглеждащ човек, с костюм. След като в негово лице разпознала друг наш вече бивш министър (за съжаление не си спомни името му) и тя се зачудила дали не го е виждала досега или той за пръв път се качва. Въпросът обаче не в това дали и откога се возят, а какво ще последва от това им возене, ако вземат следващ мандат?
Ако бившето управление направи втори мандат след тези избори, силно се надявам на няколко неща. Първо, министрите да си разкажат преживяванията от времето, когато са слезли от постовете си и са станали „обикновени” хора. После да си налеят един на друг акъл за някои неща. Защото, ако народът каже: „Искаме подобрение в градския транспорт (или в каквото и да било друго) в столицата!”, всеки си затваря очите и си запушва ушите. Друго е министър да каже на друг министър: „Колега, много закъсняват тия тролеи. Дай да направим нещо." А за още по-голяма ефективност и бързина при вземането на решението „да направим нещо”, предлагам да се въведе правилото: ”Всички министри в градския транспорт”. И да се возят, ама и да си плащат билетчетата, и да закъсняват за работа, заради задръстването на Орлов мост или НДК. Да мръзнат или да хващат натурален тен под козирката на някоя спирка. И да се смесят с тълпата, да се върнат при хората.
Една поговорка гласи, че няма как да разбереш един човек, ако не обуеш обувките му и не минеш по пътя му. За конкретния повод тя е по-скоро: докато не се качиш в градския транспорт и не чакаш по задръстванията с него. А аз имам странното усещане, че министрите в авотбусите, тролеите и трамваите ще стават все по-честа гледка. Поне до следващите избори.
