За трагедията около Боян Петров се изговори прекалено много. Не беше нужно, но ние рядко се съобразяваме с това. Проблемът е, че вместо този тежък инцидент да ни обедини, той стана поредният повод за разделение.
В стремежа си да засвидетелстват своето уважение и възхищение пред Боян, мнозина решиха, че имат право да гледат отвисоко и да съдят. Решиха, че има аршин, техният аршин, за това кой е велик и кой - нищожен, и за това кой заслужава почит и кой - унижение.
Тези хора наредиха Боян, а понякога и себе си, в пантеона на българските герои - тези, които са достигнали висота на духа и волята, неразбираема за останалото простолюдие, чиито мечти се простирали единствено до масата, децата, жената, и собственото жалко и безинтересно съществуване.
За тези хора всички в "ниското" - които не катерят върхове, не отиват надалече или надълбоко, не предизвикват собствените си възможности и природата, са "роботизирана, лоботомирана, зомбирана желеподобна маса", на която "не си струва да ѝ се обръща внимание".
Тези "съдници" са арогантни, ограничени, несправедливи и дълбоко неразбиращи и неуважаващи личния път и битки, които води всеки.
Човек сам намира нещото, което го прави щастлив, свободен и което му дава възможност да изрази себе си. Едни катерят върхове. Други шият гоблени. И нито едните, нито другите са по-добри, по-достойни или по-велики. Просто са различни.
Хората, които са избрали да катерят върхове, знаят, че този техен личен избор и тази тяхна лична радост има висока цена - всеки път да рискуват живота си. И понякога изтеглят късата клечка. Това не е някаква гигантска вселенска несправедливост, това е обичаен и очакван риск, който са поели. Такъв риск не поемат онези, които шият гоблени у дома, но това не ги прави презрени и нищожни скотове. Те просто имат нужда от нещо различно.
Отвратителна арогантност е да заявяваш, че един алпинист, бегач, гмуркач, е велик, а един обикновен човек е "зомбирана желеподобна маса". С какво е жалък, ограничен и презрян животът на един учител? Или на обикновен лекар? Или на самотна майка? Или на човек, преборил тежко заболяване или преживял лична загуба? Или изобщо на всеки, който не покорява върхове, но всеки ден се бори за това собственият му живот и живота на децата му да бъде по-добър и по-смислен от вчера? С какво милионите хора в "ниското", които няма да бъдат запомнени от историята и няма да влязат в новините са по-недостойни? С това, че техния път е различен?
Кои са тези, които смятат себе си за богоподобни, че да чертаят линията между величието и падението?
Корнелия Петкова е майка на 3 деца, която губи съпруга си, убит от пиян шофьор. Красимира Обретенова е майка на 16-годишната Пасионария, дете с увреждания, която беше принудена да емигрира в Холандия, за да има дъщеря й шанс за бъдеще. Георги Колев е един от многото българи, емигрирали в Германия, за да издържат семейството си. Момче от Смолян пък учи, а вечер работи в хлебопекарна, също за да издържа семейството си, защото баща му е починал, а майка му и сестра му са със здравословни проблеми. Емилия Пешева е бивша учителка, понастоящем пенсионерка, която не може да преживява с ниската си пенсия от 245 лв. и е принудена да се занимава със земеделие.
Всички тези хора вероятно никога няма да тръгнат да покоряват върхове. Но се борят с живота така, както могат и така, както вярват, че е правилно. И това е достатъчно. И това също е велико. И никой няма право да обижда тази тяхна борба, оценявайки я като оскотяване.
Боян Петров е направил своя личен избор. Личният избор, който прави всеки един от нас. И макар тези избори да са различни, всички те са достойни за уважение. "Ниското" и "високото" не се мерят в исторически постижения и рекорди. Мерят се в душа, характер и ум. Мерят се в това всеки ден да постъпваш правилно, съвестта ти да е чиста, а децата ти - възпитани в морал и ценности. И на този връх ежедневно се качват хиляди българи, чийто подвиг заслужава същата почит като този на Боян Петров.
Автор: Десислава Любомирова
