Това ли са ценностите, които Апостола ни завеща?

XXI-ви век! Е ли той векът на неграмотността и немислието? Това ли е ерата на вечното недоволство? Достигнахме ли дъното на небесата - там, където наглостта ни мяра няма? Това ли е примерът, който Васил Левски ни остави да следваме?

Още: Защо Гърция има толкова много пари

Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?

Всеки ден ставаме свидетели на разкази за нещастие след нещастие. И с всеки изминал ден все повече са точно тези разкази - повтаряни, наслагвани, превръщащи се в постоянна реалност. Векът, в който е достатъчно да умееш единствено да "цъкаш с мишката" и да щракаш по клавиатурата, да си правиш селфи с телефона пред огледалото, да плюеш докато вървиш по улицата, да си хвърляш отпадъците в реката, да си агресивен, вместо да помагаш.

Това ли са ценностите, които Апостолът ни завеща? А книгите? А словата? А мисленето? А саможертвата? А борбата за идеалите? Защо все по-малко хора у нас ползват мозъка си по предназначение? И защо чак, когато се опарим ни става ясно, че всъщност първо е трябвало да помислим? Колко много въпроси, на които отговорът е само един - "Ако спечеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си!". Но ние не смеем или се страхуваме (да не бъдем "обесени"), или не можем, или знаем как, или просто не искаме.

В днешния мрачен ден, в който с болка отбелязваме 147 години от трагичната гибел на Левски, замисляме ли се той защо е съществувал на този свят? Защо се е родил именно в България? За да помогне, за да подкани, за да призове, за да събуди страдалците, доверчивите, страхливите, обикновените, поробените... По традиция, българинът разбира какво е имал едва след като го изгуби. Така е устроен светът, съзнанието, съществуването ни. Почитаме, страдаме, тъжим, възхищаваме се, гордеем се, благодарим и отново се скриваме зад забързания ритъм на ежедневието.

Още: Какво ще стане в Грузия?

Още: Защо малка и бедна Молдова (не) бърза за ЕС

Вече 147 г. очакваме и очакваме нещо да се случи - не се и сещаме, че Неволята отдавна е тук и е време да се хващаме на работа. В това очакване търсим изгубената надежда, защото стара българска поговорка гласи, че тя умира последна. А ние - ние само искаме прошка от Левски и продължаваме да чакаме...

Автор: Атанаска Маркова