Това го може само Борисов

"Никога не сте имали и няма да имате по-демократичен премиер от мен", отсече Борисов. Взирайки се в безкрая на времето, той вижда там единствено себе си. Това го могат само великите вождове. 

На третата му годишнина оценките за днешното българско управление са изцяло черно-бели - опозицията безкомпромисно критикува, управляващите безкомпромисно се хвалят. Премиерът обаче, както винаги, надмина всички, като обяви, че: "Никога не сте имали и няма да имате по-демократичен премиер от мен”.

Че скромността не е една от най-силните му страни, е отдавна известно. И все пак: недопускащата никакво съмнение еднозначност на тази самооценка е впечатляваща. Защото понятието демократичност в превъзходна степен по принцип не звучи много демократично. И защото демократичността в политиката има толкова сложни и многопластови проявления, че малцина биха си позволили да направят подобна класация, още по-малко - да поставят себе си на нейния връх. Но той го може! Кое му дава основание за това - освен, разбира се, високото му самочувствие?

"Нищо няма да се случи, ако не ме дразните"

За своята ненадмината демократичност премиерът има един аргумент - че се вслушва в гласа на обществото. Аргументът е силен, но не е безспорен. Защото в обществото има много гласове и е от значение кога, как и защо избираш да се вслушаш в един от тях за сметка на останалите. Месеци наред например никой не намери за нужно да се вслуша в аргументите на несъгласните с поправките в Закона за горите.

Тогава и той нямаше никакви „притеснения по отношение на закона”. Притесни се и „се вслуша” едва тогава, когато протестиращите затвориха Орлов мост, впечатлен не от аргументите им, а от надигащия се обществен и медиен отзвук. Загрижен и уплашен не за горите и планините, а заради напускащата го „народна любов”.

В случая вслушването, макар и закъсняло и по принуда, може да е за добро. Но каква е гаранцията, че и друг път ще е така? Вземането на решения според това кой вика най-силно няма нищо общо с демократичната политика. Тя се основава на обществен диалог преди, а не след решенията, на открити и равноотдалечени от различните интереси институции, на ясни и стабилни позиции, ангажименти и отговорности, а не на конюнктурна повратливост, на лични договорки и емоции. Както бе казал премиерът по друг повод, „нищо няма да се случи, ако не ме дразните”.

"Днес съм разпоредил в парламента"

Една от ключовите му реплики по време на протестите срещу Закона за горите бе „Защо ми затварят Орлов мост?”. Първият в класацията по демократичност премиер обича да използва първо лице единствено число. Тази езикова особеност отразява начина му на мислене и напълно съответства на похватите, чрез които той еднолично назначава и уволнява, ръкополага и разжалва, командва и назидава подчинените си министри и институции. Включително и когато законът му го забранява - като например спирането на митническа проверка, понеже бил обещал на проверявания "да не го закача". Такова е обаче отношението не само към подчинената му изпълнителна власт.

Демократичността означава и разделение на властите, спазване на демократичните процедури, зачитане на демократичните правила и институции. У нас всичко това се подменя с еднолични решения и воля, като вече не се полагат усилия дори за формално прикриване на тази подмяна.

Премиерът открито мъмри и командва и парламента, мнозинството в който никога досега не е било толкова подчинено, унизено и безлично. И дори публично се хвали с това: "Законът за горите, ако беше минал по този начин, който днес съм разпоредил в парламента, нямаше да има абсолютно никакви проблеми... Затова съм го върнал и ще мина да го проверя, а депутатите ще го гледат, докато нямат 100% консенсус”.

Той не само диктува какви закони да се приемат, но дефакто започна и да връща вече приети закони. Обеща например да спре обнародването на Закона за горите, въпреки че няма никаква законна възможност да го направи. А преди това не съвсем деликатно продиктува на президента до кога и по кои въпроси да наложи вето на Закона за съдебната власт.

Намесата си в полето на другите власти той често обяснява с партийното си лидерство. Това обяснение обаче не променя нищо, защото и на партийно ниво е в сила същият онзи принцип на послушанието, който не е съвсем присъщ на демократичността. Както казва премиерът: „ГЕРБ надявам се още да ме слуша. Ако не ме слуша, ще станем като всички други партии”.

Най-демократичен - сега и завинаги

Да прочетем още веднъж твърдението, с което започнахме: „Никога не сте имали и няма да имате по-демократичен премиер от мен”. Това изказване има две части. Първата се отнася до миналото и настоящето - „никога не сте имали”. Както видяхме дотук, освен че е нескромна, тази оценка е и доста пресилена. По нея обаче поне може да се спори.

Втората част е ориентирана към бъдещето, при това без никакви ограничения - „няма да имате”. Това твърдение е толкова стъписващо, че всякакви спорове и аргументи стават безсмислени. Премиерът гледа в безкрая на времето и там пак вижда само себе си. Това го могат само великите вождове. Което напълно опровергава и самата претенция за демократичност.