Последни топли дни – градинки, детска глъч, бира, цигара, лаф с приятели, изобщо кеф! А можеше да не е така… Съвестта ми ме мъчи. Вече повече от година се опитвам да съм примерна столичанка – не ми позволяват, но аз се опитах, наистина…
Работата е там, че имам куче и съм пушачка. Всъщност кучетата са две, но това няма кой знае какво значение.
Преди година Столичната община прие Наредба, определяща правилата за стопаните на кучета. В нея изрично е отбелязано, че лаещите четириноги не може да бъдат разхождани на детски площадки, както и че отговорните стопани трябва да носят със себе си и документите на кучето.
И понеже съм расла в комунизма и оттам ми е останала една такава изпълнителност, завтекох се още на следващия ден към общината – извадих необходимите документи, направих копия, дори ги сложих в едно пликче на входната врата да не ги забравям. Изобщо – столичанка за чудо и приказ! Медиите вече гърмяха колко бройки стопани са били глобени по паркове и градинки, а аз гордо си казвах: „Е, тея хора що така не са се подготвили“, и тайничко се надявах да ме спре някой зъл общинар да ми поиска документите, които ще му навра в… очите.
Мина време… Имаме си парк, ама е далечко, разхождах песовете в една бивша детска градинка до нас. Бивша, защото имаше пързалка, ама вече я няма, а катерушката така е обрасла, че ако не си живял в квартала 20 години, изобщо няма да знаеш какво е имало там. Чудех се, ако се появи инспектор, дали ще мога да го убедя, че това вече не е детска площадка.
Освен че имам две кучета, както споменах в началото, съм и пушачка. И родител. Ужасна комбинация, признавам, но никой не е съвършен. Та когато е топло и като си вземеш детето от училище, оставаш с него в двора, за да си поиграе със съучениците.
Не се гордея с това, че пуша, ама в тая криза нервната система си иска отдушник. Та преди 1 юни – вземам една бира, излиза детето и ние сядаме на лафче с другите родители. Но ето че подготвиха закона тези добри хора – в името на здравето и бъдещето на децата ни. Намерихме си майстора, казах си! Даже с мъжа ми гордо заявихме на децата, че от утре, 1 юни, вече няма да се пуши, защото имаме Закон! Децата бяха изключително въодушевени и за първи път свързаха Бате Бойко с нещо положително (или поне така ми се стори, все пак трябва да възпитаваме децата в уважение към властта).
Дойде 1 юни – балони и празненства! Дръпнах една цигара набързо вкъщи на балкона и тръгнах към училището. Първия ден бях не човек, а желязо. На втория ден един нервен татко се поогледа веднъж-дваж, извади цигара и запали... На третия ден станаха двама (мъжете са по-смели), на четвъртия ден мина директорът, запали и той … и бяхме дотам. Даже в детството се върнахме, палиш и се оглеждаш като тийнейджър. Бях си подготвила и бойно-защитна реч, в случай че се появи някой инспектор. За тежкия работен ден, за кризата, за това, че е по-добре да запалиш, отколкото да таиш стреса у себе си, и изобщо всички доводи, които може да измисли едни пушач, на когото са иззели цигарата.
Та така, вече година след Наредбата за кучетата и три месеца след новите правила за тютюнопушенето, следобед вземам детето от училище, изпушвам една цигара с учителката, докато ми разкаже какви ги е надробил моя хубостник. После извеждаме кучетата от вкъщи и всички заедно – кучета (домашни и квартално-бездомни), деца и родители с бира и цигари, играем на площадката. И никой не ни закача… Само че както вече отбелязах, аз съм расла в комунизма и обичам да спазвам правила. Хубаво, обаче на никой не му пука за тях, дори на тези, които са ги създали. Как тогава да имаш респекта да ги спазваш сам?
Автор: Евгения Гигова
