„Българският парламент обяви
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
комунистическия режим за престъпен,
а той се оказа даже и ненастъпен.“
Рангел Стоянов, с. Долна Рикса
Още: Защо малка и бедна Молдова (не) бърза за ЕС
Още: Олаф Шолц загуби вота на доверие. Какво предстои?
В-к „Стършел“, 8 септември 2017 г.
След това толкова горещо лято, както от метеорологична, така и от политическа гледна точка, достигнахме отново до „9 септември“, сакралната дата, която за 73 пореден път ни напомня за най-жестокото разединение и противопоставяне в българската история и неговите неизлечими последици. Може би остарявам, но все по-често, особено около тази дата, се връщам в мислите си към „все по-светлото“ ни комунистическо минало.
Още: Как тайните служби на Сирия са се учили от нацистите
Още: Шенген съвсем не е зона без граничен контрол
Въпреки че вече повече от десет години сме членове на НАТО и ЕС и сме неразделна част от Свободния свят, проблемите на адаптацията ни към европейските правила и политическа култура, стават все по-неразрешими. Колкото и да е абсурдно, лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма продължава да залива на талази медийното, публичното и политическото пространство.
Очевидно това се дължи от една страна на „корупционното срастване“ между държавата, политиката и олигархичния бизнес, гордиев възел, който така или иначе не успяваме да разсечем. От друга страна не успяхме да попречим на все по-перфидното и умело манипулиране и режисиране на медийната среда и заобикалянето на върховенството на закона. Все още реално незапочналата реформа в съдебната система и прокуратурата ни тежи като дамоклев меч върху реалния ни живот и международния авторитет на страната ни.
С пошлата реанимация на „социалистическите духовни и материални ценности“ се срещаме и сблъскваме едва ли не ежедневно. И нещо повече, връща се дори политическият език от коридорите на комунистическата власт, от който лъха на евтина пропаганда и казионен оптимизъм. Писал съм и съм говорил многократно през годините по темата за „комунистическото наследство“, но горчивите факти трябва да се повтарят и дискутират при всяка възможност. В никакъв случай не трябва да си позволяваме да забравяме откъде идваме и докъде се опитваме да стигнем.
Още: Защо Северна Корея този път не се подигра на Сеул
Още: Иран: Страх и объркване от краха на Асад
Нима можем с лека ръка да загърбим и да запратим в „кошчето на историята“ злокобните събития непосредствено след „9 септември“. След като дойдоха на власт с помощта на Съветската армия, само за 5 години, от 1944 до 1949 г., комунистите успяха да сменят радикално политическата система, да избият или да изпратят в лагери и да „въдворят на местожителство“ стотици хиляди хора, да забранят политическите партии и свободните медии, да национализират частната собственост, да отнемат земята на хората и на практика да унищожат или физически, или материално и професионално елита на България.
Ключова роля в тези събития изиграва т.нар. „Народен съд“, действал от 20 декември 1944 г. до 2 април 1945 г. Само за малко повече от три месеца са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28630 души. Срещу 10919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Произнесени са 2730 смъртни, 1226 – доживотни тъмнични, 8 – 20-годишни, 946 – 15-годишни, 687 – 10-годишни и 3741 по-кратки присъди. Голям брой от осъдените на затвор умират непосредствено след съда от побой и изтезания. И тук по традиция винаги се прави сравнение с прочутия Нюрнбергски процес, на който са осъдени 19 души, от които на смърт 12.
На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд влизат в историята на България с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над високопоставени политици, народни представители, държавници и офицери. Екзекуцията на елита е извършена веднага, още в нощта на 1 срещу 2 февруари до запустяла яма в Орландовци, изровена от бомбардировките, извън Централните софийски гробища.
По този начин цинично, безскрупулно и безмилостно е ликвидиран политическият, военният и важна част от интелектуалния елит на България. Датата 1 февруари е обявена официално от първото правителство на Бойко Борисов за „Ден на почит към жертвите на комунистическия режим“ на 19 януари 2011 г. по предложение на двама президенти – д-р Желю Желев и Петър Стоянов.
И така стигаме до най-болезнените въпроси. А какво направихме ние, „тупащите се в гърдите“ т. нар. „демократи“? Защо за четвърт век не успяхме да постигнем така жадуваната от обществото справедливост? Защо ли, защото проблемът за справедливостта е свързан с търсенето на отговорност от ръководните лица от бившата комунистическа партия и от репресивния апарат на Държавна сигурност. А ние не бяхме готови за това. Не бяхме готови вчера, не сме готови и днес…
Да, престъпленията на комунистическия режим се обсъждат сериозно и аргументирано в научни, експертни и политически среди, и то главно, когато се отбелязват някакви годишнини, но засягат само периферията на гражданското общество и една сравнително тънка извадка от т.нар. политически елит.
През есента на 1989-та в България цареше неописуема еуфория, всички се наслаждавахме на свободата, мечтаехме и вярвахме как СДС за кратко време ще успее да изгони комунистите от властта. Днес, 25 години по-късно, нашата голяма надежда СДС я няма никъде, а преродените чрез децата и внуците си комунисти не само продължават да са навсякъде около нас, но методично завладяват дори и партията на европейските социалисти (ПЕС).
С риск да стана банален с пенсионерските си кошмари, ще повторя отново и отново, че това, което не ми дава покой в безсънните ми нощи на дисидентстващ либерал (аут оф гейм), е фактът, че ТЕ победиха. Още по-лошото е, че победиха, без да срещнат каквато и да била особена съпротива. Понякога наистина имам чувството, че бяхме само един временно необходим фон на процесите. Не само, че се оказахме политически неконкурентноспособни, но дори в определен смисъл допринесохме нещата да се случат точно така.
Автор: Аспарух Панов
