"Протестите загубиха своята сила и масовост, но загубиха и своя морален заряд. Много хора осъзнаха, че наред с техния справедлив гняв от много неща, има политически и икономически сили, които се опитват да ги използват, липсва и позитивна програма на протеста. Тезата "Оставка и нищо друго не ни интересува" няма силен заряд в по-дългосрочен план”.
Не е трудно да познаете на кого принадлежат горните думи. На Сергей Дмитриевич Станишев, разбира се. И му отиват.
Лидерът на българските и европейски социалисти ликува – след 110 дни управление, скрито зад стоманени ограждания и полицейски кордони, му дойде времето да си отдъхне – на хората им омръзна да бият крак по жълтите павета, за да искат оставката на неговото марионетно правителство.
Обезсърчиха се, видяха, че никой не ги чува – и че волята за достоен живот и за отказ от лъжата и подмяната е неефективна, че тя не произвежда исканата промяна. И протестът изтъня – тези, които се събират всяка вечер пред Министерския съвет на България, вече не могат да запълнят с телата си пространството между Орлов мост и хотел “Плиска” – както го правеха всяка вечер в добрите дни на протестите.
Мнозина от тях вероятно са си казали: чакайте, да се продължава така, значи да станем смешни. Нещо по-лошо: управляващите свикнаха с нас – и вече ни използват като индулгенция. Вижте колко сме демократични, щом безропотно ви търпим – казват те и легитимират и чрез нас своята власт.
Други вероятно са решили, че щом цивилизования и ненасилствен път на протеста не дава резултат, то страната, която обитаваме, е откровено нецивилизована и граждански малограмотна. Което пък ги поставя през избор: или да постигнат исканата промяна по нецивилозован път, или да напуснат тази страна. И тъй като тези протести бяха правени не от загрижени за чорбата си лумпени, а от загрижени за свободата си нормални люде, то втората опция е по-вероятната в поне 90% от случаите.
Или иначе казано – наглостта на Сергей Дмитриевич, неговото егоистично и примитивно вкопчване във властта на всяка и на всякаква цена, ще струва на България нова емигрантска вълна, сетне може би и трета – и така, докато родината ни обезлюдее като някое видинско село.
Което очевидно не тревожи родният и международен соцлидер. На него точно такава обезлюдена и обезмозъчена България му трябва. България на бедните, на малограмотните, на лумпените, на старите и на изумелите от духовна и материална немотия. Трябва му такава, защото именно те са неговият електорат. Те държат неговата власт, докато наличието на гънки в мозъчната кора произвежда негови противници. Затова тези с гънките – вън от България!
Въпросът е наистина какво да правят тези с гънките. И наистина ли наглото комунистическо “вън” е тяхната единствена перспектива.
Лично аз смятам, че не е единствената. И че още имаме шанс да превърнем България в нормална и достойна страна. Трябва само малко повече търпение и кураж, за да го постигнем.
Първо – изобщо не е вярно, че протестите са се провалили. Те постигнаха много, съвсем независимо от факта, че основното им искане – това за оставката на кабинета Орешарски – остана неизпълнено.
Провалили са се не те – провалил се е самият Сергей Дмитриевич. Персонално и партийно. Благодарение на безобразията, които извърши, но и благодарение на протеста, който курсивира тези безобразия, така че те да станат видими за цивилизования свят, днес перспективата именно той да бъде лансиран като шеф на Европейската комисия от ПЕС отиде на кино; самата му позиция като лидер на европейските социалисти е много сериозно разклатена, а разкрачената поза на неговото правителство и извадената на показ зависимост от “Атака” са на път съвсем да го провалят.
В същото време, ако в разгара на протестите само малко над 50% от българите настояваха за предсрочни парламентарни избори, днес това е мнението на 76% от тях. Рейтингът на БСП пада, вътрашнопартийната опозиция вижда това и се кани да сготви сгафилия по всички линии лидер, който тъй и не успя да спечели нито едни избори.
Второ: правителството може да не е паднало, но вече е морален покойник. Никакви социални мехлеми няма да го възкресят – още повече, че както вече се видя, на бедните данъкоплатци им пробутват фалшификати от марката “Светло бъдеще”. Да не говорим пък за парламента, чийто рейтинг е най-катастрофалният в цялата история на прехода и чиито шансове да заработи нормално все повече затъват в тресавището на перманентната парламентарна криза.
Трето – и най-важно: потенциалът на протеста съвсем не е изчерпан. Той може да е стихнал след месеците тъпкане на място пред глухата стена на управленската наглост, но нека все пак не забравяме – българинът вече е отбит от робските си навици и от философията, според която преклонената главица остра сабя не я сече.
Иде незапомнена политическа зима – и заедно със социалния студ ще расте и неговата чувствителност. При което ще е достатъчен само един гаф от мащаба на този с Пеевски и само едно неизпълнено по драматичен начин обещание (както няма да бъде изпълнено това с цената на тока), за да избухне недоволството с нова, а вероятно и по-голяма сила.
Бих добавил и още нещо. След като протестите не дават резултат – въпреки очевидно справедливата си кауза (справедлива, защото тази власт даде десетки доказателства, че е неспособна, немърлива, нагла и опасна за България) – то тогава не ни остава нищо друго, освен да отидем отвъд тях, в последните допустими предели на съпротивата – тези на гражданското неподчинение.
Не си го представяйте само и единствено като барикади по улиците – то има много и различни форми. Всеобща политическа стачка например. Или отказ да изпълним нашите задължения по гражданския договор между суверена народ и неговите избраници, след като последните не спазват клаузите от този договор.
Давам и един конкретен пример за последното: често ни наричат “данъкоплатци”. Ние делегираме част от своите права на управляващите; ние сме и тези, които им осигуряват не само добро заплащане, но и средства, с които да упражняват тези права – в наш интерес и с грижата на добри стопани. Тъкмо това се регламентира чрез обществения договор – той е договор между две страни: властите в страната като изпълнители и обитаващите я като възложители.
Когато изпълнителите не спазват клаузите от този договор, а вместо това крадат като за последно (справка – виж предишната тройна коалиция!) или примерно прахосват парите ни за безумия като АЕЦ “Белене”, то и ние не сме длъжни да спазваме нашите задължения.
Едностранно нарушеният от тяхна страна договор може да бъде анулиран от наша страна чрез еднократен акт – като откажем да плащаме данъци. Масово и със заявяването, че ще поверим осъществяването на делегираните от нас права само на честни и достойни хора. Имаме право на това, изправени пред глухотата на Новите Нагли, в подлите времена, в които благодарение на тях живеем.
И не ми говорете, че това било антизаконно. Да вършиш масирани злоупотреби с поверените ти от милиони люде пари е също така незаконно. Да мамиш избирателите, за да спечелиш изборите, е също толкова незаконно. Както и да закриляш олигарси и корупционери, да отказваш правосъдие, да продаваш националните интереси в полза на трети страни, да жертваш националната независимост на страната си, да проваляш бъдещето на поколения българи.
Автор: Едвин Сугарев
