Един от най-удачните начини човек да разбере някоя общност е да чуе някой неин член, който разсъждава за нейните мисли, нагласи и идеи. Не е важно дали подобни разсъждения са "обективна истина" - нея можем да открием във външните погледи, както и в историческите архиви. Важното е, че чрез подобни говорители усещаме самия пулс на съответната общност, и можем да се догадим какво можем да очакваме от нея в определени ситуации.
За общността "български народ" такива говорители са, да речем, Иван Хаджийски ("Оптимистична теория за българския народ") и Георги Фотев ("Българската меланхолия"). По отношение на руския народ особено полезни се оказват разсъжденията на литературния критик и философ Висарион Белински (1811-1848), които намерих в Том 1 от неговите "Избранные философские сочинения", издадени в Москва точно сто години след смъртта му.
Макар да пише най-вече за прохождащата тогава руска литература, Белински се занимава с три основни въпроса: Какво е Русия? Какво е Европа? Какви са отношенията помежду им?
"Единствено войната е възбуждала цялата мощ на неговата гладна, желязна душа"
Започва с нещо, което всеки усеща, когато стъпи на руска територия. Това не е Европа, но не е и точно Азия: "В Изтока на Европа, на границата между двете части на света, провидението е заселило народ, който рязко се отличава от западните си съседи".
По своята природа, т.е. преди да бъде разтърсен от реформите на Петър Велики, този народ е една инертна, от време на време избухваща в насилие маса: "Умът му е бил потопен в тиха дрямка, битът му е бил еднообразен. Това е бил живот самобитен и характерен, но едностранен и изолиран. Единствено войната е възбуждала цялата мощ на неговата гладна, желязна душа, защото само потопена в кървавия потоп на битките тя е бушувала и се е веселила…"
Само потопена в кървавия потоп на битките руската душа е бушувала и се е веселяла, пише Белински.
Оставаме с впечатлението, че си имаме работа с народ, който прекарва десетилетия в сън, а когато се събуди, тръгва да воюва с хъс и опиянение. От тази руска нагласа очевидно идва образът на митичния богатир Иля Муромец, който лежи на легло до 33-годишна възраст, след което става и започва да върти меча.
Петър Първи и неслучилото се поевропейчване
Помежду лежането и героизма няма нищо средно - нито уреден живот, нито някакви подредени житейски цели. Това виждаме - извън Москва и Петербург - и днес, в прословутата неуреденост и безпосочност на руския живот
Обяснението на Белински: "И днес руският селянин е полу-азиатец, но по своему… Колибата му прилича на кочина и през зимата той с радост я споделя с теленцата, агънцата, прасенцата и кокошките. И това не е поради липсата на средства (ако немецът разполагаше с онези свободни средства, с които разполага руският селянин, той щеше да живее като господар), а от естественото пребиваване в лоното на майката природа".
В началото на 18-ти век обаче върху тази инертна, задрямала общност се стоварва "Европа", т.е. реформите на Петър Велики, целящи бързото поевропейчване на Русия, за да може тя да поеме ролята на европейска велика сила. За Белински Петър е някакъв същински полубог - "мъдър и велик, кротък без слабости, страшен, без да е тиранин" - превърнал руснаците от "народ" (по Белински - "нещо неподвижно, не отиващо напред") в "националност", т.е. в общност, "носеща в себе си не само това, което е, но и онова, което ще бъде…"
От външни, по-обективни анализи, както и от архивите знаем, че реформите на Петър не приобщават Русия към европейския свят. Напротив, те постигат - както с неудоволствие, но честно ни съобщава Белински - два неочаквани резултата. Първият: руската общност се разделя на две - на "народ" и на "общество". Народът, пише Белински, "остана в своя предишен, груб и полудив живот", "обществото" - т.е. претендиращият да е поевропейчен елит - "видимо се промени, макар да не се подобри, забравяйки всичко руско".
"Той се препъваше всеки път, когато се навеждаше да целуне ръката на някоя дама"
Тези две части веднага влизат в конфликт помежду си. В писмо до свой приятел Белински описва положението такова, каквото е 120 години след Петър: "те (т.е. простолюдието) гледат на нас като на болестотворни налепи. Ние гледаме на тях като на куп смрадливи изпражнения".
Дори уж поевропейченият елит, обаче - и тук Белински е особено проницателен - само имитира Европа. Дори говорещите френски столичани, чиито баварски бавачки учат децата им на немски, не стават европейци. "Присадените цветя са недълговечни", пише Белински и описва положението "след Петър" така: "След дългия си сън отворихме натежалите си клепачи и с учудване видяхме, че при нас са нахлули, като неканени гости, чуждоземни обичаи. Неловко, непривично, неестествено се оказа за руския човек да ходи с ръце в джобовете; той се препъваше всеки път, когато се навеждаше да целуне ръката на някоя дама… Надянал униформата на европеизма, той се оказа само пародия на европеец."
Наистина, руската имитационност прави впечатление на всеки посетител. Докато Русия например още произвеждаше автомобили, всичките им модели бяха имитация на американски и европейски такива. В крайна сметка имитациите се оказаха нетрайни и неуспешни - "пресадени цветя", по Белински. В края на 20-ти век британският историк Робърт Конкуест констатира, че "за седем десетилетия съветска власт руснаците не успяха да произведат дори имитация на приличен западен хотел".
Къде е причината обаче за провала на опита на Петър Велики да направи от Русия европейска страна? На този въпрос нито един руски мислител, включително Белински, не успява да даде отговор. За разлика от останалите обаче Белински се натъква на истината - и веднага се губи в нея.
Руската имитационност и избирателният внос от Европа
Истината е следната и тя важи за всички руски "модернизатори", от Петър и до днес: във всички периоди на реформи руската власт иска да внесе техническите, организационните и дори мисловните постижения на "Запада", но без да допуска вноса на онова, което ги прави възможни - личната свобода, частната собственост, върховенството на закона, самоорганизацията на обществото "отдолу-нагоре".
Белински е абсолютно наясно, че Русия внася едното, забранявайки другото. Но дори той не прави извода, че ако внесеш западната техника, без да внасяш западната свобода, то ти оставаш обречен цял живот да я внасяш тази техника, без да си в състояние да произведеш своя. Просто констатира, че всичко в Русия остава на нивото на вноса: "Премислили сме целия умствен живот на Европа. За всичко сме стигнали до съждения, за всичко сме спорили, всичко си присвоихме, без нищо ние самите да сме посяли, отгледали, създали сами. Други се трудеха за нас, а ние просто вземахме всичко наготово и го ползвахме".
Руската имитационност и руското готованство искрено го възмущават. Но самият той с ентусиазъм подкрепя онази заблуда, която ги прави възможни: "Правителството ни позволява да получаваме от чужбина всичко, което произвежда свобода на мисленето (т.е. във философията) и не ни позволява да внасяме политически книги, които могат само да навредят, като замаят главите на неоснователни хора. За мен, това е превъзходна мярка. Границата на Русия към Европа не е граница на мисълта, но е граница на вредни за Русия политически направления".
По този начин руснаците са обявени за "неоснователни хора", които единствено ще се замаят от занимание с политика, т.е. с общите условия на живота си. Откъде при това положение да се очаква някакво развитие? Отгоре, разбира се, от царя: "Да, у нас всичко се започва отгоре-надолу, а не отдолу-нагоре… от правителството, и то в лицето на един човек - нашия цар".
Всичко е в ръцете на царя
Следва напълно неразбираемо за европейския човек разсъждение за това как ще се оформи бъдещото руско гражданско общество: "Русия няма сама да развие, от себе си, своята гражданственост и своята свобода, но ще получи и едното, и другото, от своите царе… ние още нямаме права (т.е. през 1843 година), ние сме роби, ако искате, но това е така, защото сме още длъжни да бъдем роби… Да дадеш на Русия в днешното нейно състояние конституция - това значи да погубиш Русия. Защото в разбирането на нашия народ свободата е "воля" (т.е. разгул), а волята - възможността да правиш пакости."
Какво се случва обаче, ако царят не е модернизатор или, както в случая с Петър, се проваля в модернизацията?
Освен Александър Втори, Николай Втори, както и президентите Горбачов и Елцин през следващото столетие, руските вождове не са си поставяли за цел да модернизират страната си. Но първите двама нямат достатъчно време, за да постигнат трайни резултати, а вторите двама не знаят какво правят. Резултатът е, че руското население перманентно пребивава в условията на базово политическо невежество.
Белински предупреждава какво би се случило, ако върху това население внезапно се стовари гореописаната "воля" (свобода): "Освободеният руски народ няма да тръгне към парламента, а ще хукне към кръчмата да пие, да чупи стъкла и да беси дворяните". Точно това се случва през 1917 година, когато ограниченията отпадат, но тяхното място не е заето от гражданска култура и политическа грамотност. Същото, боя се, би се случило и днес, ако някой ден невежото руско население тръгне да щурмува Кремъл, за да свали от власт Владимир Путин.
Руската диващина и Украйна, която "никога не е била държава"
Накрая, макар да се прекланя пред писателския гений на украинеца Николай Гогол, Висарион Белински разкрива онова руско презрение към Украйна и украинците, което виждаме днес: "Малорусия (т.е. Украйна) никога не е била държава и следователно не е имала история, в строгия смисъл на тази дума".
Никога не е била държава и следователно не е имала история: още Белински разкрива презрението на руснаците към Украйна
Тук пропускам възмутителното съждение, че историята може да бъде единствено история на държавите, пропускам и онези 300 години, през които Украйна е била най-голямата съставна териториална единица в най-прогресивната европейска държава, Жечпосполита - и продължавам с Белински: "Малорусия винаги е била племе и никога не е била народ и още по-малко - държава". След като обявява свободните украински казаци за "диваци, подобни на татарите", Белински заключава: "Сливайки се навеки с еднокръвната ѝ Русия, Малорусия отвори към себе си вратата на цивилизацията“.
Звучи като Путин през 2021-22 година, но тук възниква въпросът: каква, пардон, цивилизация? Та нали според самия Белински в Русия цивилизацията е имитация и пародия и евентуално ще настъпи в някакво бъдеще покрай действията на някой просветен цар? Как така Украйна, станала част от наличната непросветена Русия, вече е в цивилизацията?
Не знам как би реагирал Белински, но днес виждаме в действие както украинската, така и руската цивилизации, саморазкриващи се в техния военен сблъсък. В думите и действията на украинците ние разпознаваме европейската цивилизация. В думите и действията на руснаците ние разпознаваме белезите на онази диващина, която самият Белински е описал толкова добре - пие, чупи стъкла и беси.
Ние, външните хора, съдим за състоянието на даден народ по делата му; за перспективите му съдим по думите на неговите най-просветени говорители. Висарион Белински е категорично сред тримата най-просветени руски мислители. Останалите са историкът Василий Ключевски и с доста уговорки философът Николай Бердяев. Но и в думите на Белински ние виждаме онези фундаментални дефицити, които обуславят постоянно повтарящия се провал на усилията на руския народ да стъпи в лоното на цивилизования начин на живот.
Коментар на Евгений Дайнов за DW.
