Обезлюдяването на българските села и по-малки градове безспорно е тъжен и болезнен проблем. Кой не иска да живее в държава, заселена повсеместно, където навсякъде кипи живот и навсякъде има работа за всички?
Обективните факти обаче сочат, че така не живеят никъде. Нито в България, нито в Германия, нито дори в Габон и Перу. Защото урбанизацията е една от най-характерните черти на съвременния свят - такъв, какъвто сме го направили и какъвто продължаваме да го развиваме.
Статистиката винаги помага, за да бъдем обективни.
Светът днес се урбанизира с темпове, невиждани досега. Броят на хората, живеещи в градовете, се е учетворил от 1950 г. насам до 4 млрд. души днес. Над половината население на планетата живее в градовете, а в следващите три десетилетия това ще направят още 2,5 млрд. души.
В България градското население е 74%.
Повечето развити държави, на които се стремим на подражаваме и на които се възхищаваме, ни изпреварват. В Германия 75% от хората живеят в градовете, във Франция и Испания - 79%, в Норвагия - 80%, във Великобритания - 82%, в Швеция - 86%, в Дания - 88%, а в Холандия и Белгия - съответно 90% и 98%.
По-урбанизирани от България са Канада и САЩ, както и почти цяла Южна Америка. Дори и някои африкански държави.
Всичко това трябва да ни навежда на мисълта, че развитието на днешните икономически и социални системи минава неизбежно през урбанизацията. И следователно, колкото и да ни е тъжно, обезлюдяването е един от най-естествените феномени на съвременния свят.
Аз може много да искам да живеят в някое родопско село, на спокойствие и зеленина, но животът днес е устроен така, че това е почти невъзможно.
Време е да престанем да се оплакваме за неща, в които няма рационалност.
Съгласни сме, че образованието е ценност, нали? Е, университетите са в големите градове. Съгласни сме, че технологиите и съвременните индустрии са неделима част от живота ни днес, нали? Е, те могат да се развиват само в големите градове. Не защото тук сме прости и го правим по този начин. Защото навсякъде се прави по този начин. Защото така е логично. Безбройните съвременни професии са невъзможни на село. И освен ако някой млад човек не иска да гледа овци и домати (в което няма абсолютно нищо лошо), той няма какво да прави на село. Не е приятно, но е логично.
Да предположим, че хипотетичната държава взима хипотетични мерки срещу обезлюдяването и получаваме едно прекрасно хипотетично село - с инфраструктура, с канализация, пътища, магазин, аптека, детска градина, училище и относително свястна местна власт. В региона има 1 - 2 предприятия, в което работят мнозина от местните.
Проблемът е обаче, че селото си остава село - и в България, и в Германия. Какво биха правили в него хора архитекти, инженери, компютърни специалисти, журналисти, икономисти, HR-и, PR-и, завършили публична администрация, банков мениджмънт и безброй други специалности?
Носталгията по селата, които са били пълни при нашите баби и прабаби, е важна, но нецелесъобразна. Защото тогава хората са се изхранвали от земята или животните, разчитали са на имоти или евентуално на работата си в някое местно предприятие, ако е имало такова. По времето на нашите баби и прабаби не е имало програмисти, офис мениджъри, специалисти по реклама и продажби, copywriter-и и тем подобни.
Съвременният технологичен свят ражда съвременни професии, а те имат нужда от достатъчно широка и мащабна платформа, на която да се разгърнат. На село това не може да стане. Празните къщи и запустелите дворове са рядко тъжна гледка, но ние не можем да връщаме времето назад. Случило се е да се родим в тази епоха и е разбираемо, че се пригаждаме към нея. Не всичко, което тя носи, е добро, но нещата са такива, каквито са. Поне засега.
И в конкретния случай, виновни няма. Такава е картината навсякъде по света, защото такава е днес цената на развитието и просперитета. Затова и обвиненията са излишни. Държавата може да реши много проблеми, но този не може.
Милиони хора по Земята живеят и работят в големите градове, въпреки че на огромна част от тях им се иска да имат възможността за спокоен и осигурен живот някъде другаде. Те обаче правят този компромис в името на образованието и професионалното си развитие.
Това е, като цяло, противопоказна и нездравословна емоционално система, която един хубав слънчев ден може и да рухне. И отново да се върнем в селата. Дотогава обаче, докато разбираме развитието на света по днешния начин, обезлюдяването ще е тъжен, но логичен процес.
Автор: Десислава Любомирова
