Датата 11 януари, 2018 година, ще остане завинаги в най-новата ни политическа история. На този ден в София бе поставено официалното начало на първото българско ротационно шестмесечно председателство на Съвета на ЕС. През целия ден чуждестранните гости бяха посрещани по стар "европейски" обичай от граждански протести. И в това нямаше нищо странно. Заседанията на институциите на ЕС, които се провеждат в различни европейски столици, са съпроводени често от подобни протести по различни поводи.
Още: Здравословни ли са наистина алтернативите на захарта?
Още: Германия ли е виновна за високите цени на тока в Европа
Уникалното в нашия "български" случай обаче, не бяха самите протести, а техният брой и "многотемие". Дали бяха точно 9 или с няколко повече или по-малко, няма никакво значение. Не съм правил специална справка, но съм напълно убеден, че тези цифри представляват своеобразен рекорд за ЕС, който едва ли скоро може да бъде задминат. Ако това все пак се случи, то би могло да стане или до края на нашето председателство, или когато нашите приятели от Западните Балкани като Македония и Сърбия станат членове на ЕС.
Но да се върнем към основното събитие. Тържествената церемония по официалното откриване се състоя вечерта на 11 януари в "култовата" зала на Народния театър "Иван Вазов". Дори и ние, обикновените телевизионни зрители, успяхме докато си пием "гроздовата", да се порадваме на наистина великолепната и впечатляваща музикална и танцова програма. За да сме в унисон с приоритетите на нашето председателство, вкъщи се бяхме специално запасили с "жолта лозова" ракия от Тиквеш…
Преди това, разбира се, успяхме да чуем и специалните изявления на българските премиер, председател(ка) на Народното събрание и президент, както и на председателите на Европейския парламент, на Съвета на ЕС и на Европейската комисия. На "речите" обаче, не обърнахме особено внимание, защото сме опитни европейци и отлично знаем, че те тепърва ще ни бъдат наливани в главите, съпоставяни и коментирани от различните медийни групировки. И все пак, не можем да не споменем Доналд Туск, който произнесе словото си на български език.
Още: Защо Гърция има толкова много пари
Още: След Сирия и Асад: Режимът в Иран ли е следващ?
А сега по-сериозно… Искаме или не искаме, но това събитие ни връща към една друга историческа дата - 25 април, 2005 година. На този ден, също на специална церемония, но в Люксембург, българският премиер Симеон Сакскобургготски подписа Договора за присъединяването на България към Европейския съюз (ЕС). Договорът бе ратифициран от всички страни-членки и влезе в сила на 1 януари 2007 година.
Членството ни в ЕС нито ни е подарено, нито е жест от страна на Съюза - то е извоювано и е плод на много сериозни и последователни икономически, политически и културни процеси, на един изпълнен с емоции преход с участието на огромен брой хора, на радикален сблъсък между елити, ценностни системи, между "ново и старо", между "добро и зло". България беше приета при същите условия, изисквания и критерии, при които е приета десетката през 2004 година (Естония, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария, Чехия) и беше част (заедно с Румъния) от петото разширение на Съюза.
Членството на България в ЕС не е просто най-големият успех на българския преход от жестока комунистическа диктатура към реална европейска демокрация. Това членство е стратегическо постижение на българската държава, което тепърва ще определя живота на много поколения напред. В глобално-исторически план то би могло да се сравни с най-знаменателните събития за България, като приемането на християнството преди повече от хилядолетие или в по-ново време – с изграждането на третото българско царство преди повече от столетие.
Въпреки манипулативния негативизъм, излъчван от български медии и насажданата теза за "провала" на българския преход от различни мутанти на левичарското, популисткото и екстремисткото мислене, успехът ни е вън от съмнение. За ефекта от политическото ни и икономическо освобождаване може вече не само да се мечтае, положителната промяна може да се "види и пипне" от всички непредубедени и предприемчиви хора в България. Разбира се, изминалите 11 години от приемането ни в ЕС са само началото. Реалното удовлетворение от свободата и демокрацията, както и от европейската политическа култура е все още в рамките на пожеланията.
Още: Олаф Шолц загуби вота на доверие. Какво предстои?
Още: Как тайните служби на Сирия са се учили от нацистите
Проблемите на адаптация са огромни, а понякога изглеждат и непреодолими. Комунистическата субкултура продължава да властва в публичния ни живот – от "корупционното срастване" между държавата и политиката, през умелото манипулиране и режисирано затъпяване на медийната среда, до параноичната ненавист към "различните", излъчвана от накокошинените ксенофоби и националисти и най-вече до мазохистичната любов към Русия или по-точно към нейната "силна ръка" и още по-силна мафия.
Едно обаче е ясно – тук става дума вече не за смяна на политическата и икономическата система, а за "смяна на чипа във всеки един от нас". Тази метафора на лидера на НДСВ Симеон Сакскобургготски, известен като "мистър Европа", остана неразбрана и беше оплюта от медии и доморасли политици. Но в нея се крие цялата философия на новите измерения на българския преход и най-вече на очакванията ни за реализирането на най-важните ни приоритети на председателството, свързани с европейската интеграция на Западните Балкани.
Тези приоритети не са от вчера или от днес. Те датират още от 15 януари, 1992 година, когато България първа призна независимостта на Македония, заедно с тази на Хърватска, Словения и Босна и Херцеговина. И това беше направено въпреки тогавашната позиция на ЕС против признаването на Македония. В подкрепа на европейската и евроатлантическата интеграция на Западните Балкани беше и цялостната ни балканска политика през последните 25 години. Архитект на тази политика от самото ѝ начало беше покойният президент д-р Желю Желев, а Бойко Борисов "го нямаше даже"…
Дори и със самата си неочаквана кончина на 30 януари, 2015 година, д-р Желев ни изнесе няколко поучителни политически урока с огромен подтекст и значение. Остави ни поводи за размисъл преди всичко за България и нейната (възможна) роля на европейски флагман на Балканите. Неслучайно настоящи и бивши президенти и политически лидери с огромно влияние и авторитет от Македония, Албания, Румъния, Косово и Босна и Херцеговина дойдоха лично да се сбогуват с д-р Желев. Те искаха да ни кажат на нас, на България, че стратегическата визия на д-р Желев за политическото и икономическо развитие на Балканите като неделима част от обединена Европа е жива и по-актуална от всякога. Въпреки нарастващите трудности в процеса на европейска интеграция, те ни дадоха сигнал, че очакват от България (да продължи) да бъде гарант за европейския стремеж на балканските страни.
И тя, в лицето на премиера Борисов 3 и неговото правителство, продължава да бъде този гарант. Нещо повече - всички очакваме председателството на България на Съвета на Европейския съюз да завърши с приемането на финален документ за Западните Балкани на срещата на върха в София, който да потвърди политическата воля на ЕС за приобщаването и интеграцията на страните от региона. Започнахме тази статия с протести, нека да я завършим с надежда за "хепиенд"!
Автор: Аспарух Панов
