Вярно е, че никой в Европейския парламент не желае да се среща с Волен Сидеров, вярно е, че на депутатите от "Атака" не им дават дори да прекрачат прага на която и да е европейска партийна централа, вярно е дори, че са ги напъдили от брюкселски ресторант. Само че като не ги пускат през вратата, влизат през ключалката.
Тези дни "Атака" влезе тържествено на Европейския съвет, висшия форум на ЕС, бодната на ревера на премиера Пламен Орешарски. Със същата значка се окичиха Сергей Станишев и Бойко Борисов на срещите си с европейски съпартийци в Брюксел. На въпроса каква е тази странна украса, и тримата се отърсиха от нея с вид на изненадани: Как ли се е качила на ревера ми?
Волен Сидеров трябва да бъде поздравен
за своята антиевропейска изобретателност. Намери си не една, а три ракети носители да проникне в Брюксел и да заяви, че пет пари не дава за никакви европейски правила, като се започне от основополагащите договори на ЕС и се стигне до присъединителния договор на България.
С гласуваното по негова инициатива решение на Народното събрание да бъде удължен едностранно мораториумът върху продажбата на земя на чужденци, българските депутати отрекоха почти с конституционно мнозинство както свободното движение на капитали (чл. 63 от Договора за функционирането на ЕС), така и ангажимента на държавата, че пределният срок на мораториума е 7 години (Приложение VI от Акта за присъединяване на България и Румъния към ЕС).
Никакъв проблем за тях не бе и да зачертаят два члена от Конституцията на България - чл. 22 за продажбата на земя на европейски граждани, вмъкнат чрез поправка през 2005 г. специално заради членството в ЕС, и чл. 5, ал 4, който постановява, че международните договори имат приоритет над вътрешното право.
По този начин България се върна към фундаменталния въпрос, от който започна дългият й път към ЕС: Тя правова държава ли е? Той фигурира сред т.нар. Критерии от Копенхаген, които определят кой може да кандидатства за ЕС и кой - не. Фактически нашата страна си проси да бъде изгонена от ЕС, но за нейно щастие не е предвиден такъв механизъм в Лисабонския договор.
Онова, което не са измислили европейските законодатели, вече е измислено от българските. За да бъде удължен мораториумът върху продажбата на земя на чужденци, трябва да бъде променен присъединителният договор на България, след което да бъде ратифициран отново от всички държави-членки. Щом веднъж бъде отворен за преразглеждане, всяка държава ще може да предлага промени, защото отново ще се водят преговори за окончателния му текст съгласно принципа "нищо не е договорено, докато всичко не е договорено".
Тъй като досегашното членство на държавата повдигна сред някои наши партньори въпроса "Не избързахме ли с приемането на България и трябваше ли въобще да я приемаме?", почти сигурно е, че евентуални нови преговори няма да бъдат нито лесни, нито бързи. Всеки ще може да поставя каквито прецени допълнителни условия под заплахата, че няма да ратифицира променения договор. На практика
България ще замрази членството си в ЕС,
защото няма да е ясно какво я обвързва с него и какво обвързва партньорите й. Така ще се сбъдне мечтата на Сидеров - "България на българите", както Беларус остана само за беларусите, след като държавата на Александър Лукашенко бе изолирана от Европа чрез строга карантина.
"Атака" си знае интереса. Тя събира подкрепа чрез антиевропейска риторика. Никой не може да упреква Сидеров, че е такъв, за какъвто се представя. Проблемът е за останалите партии, които уж се дистанцират от него, а му пригласят. И Борисов, и Станишев се пазят като дявол от тамян да не им припишат "Атака" като съюзник, но ползват услугите й с такава лекота, че дори я превръщат в общ знаменател помежду си.
Тя обедини депутати и на ГЕРБ, и на БСП да гласуват антиевропейски акт точно в навечерието на Европейския съвет, за да отекне колкото може по-звучно посланието на България срещу партньорите й в ЕС. Борисов и Станишев заприличаха на политически китове, които сами се изхвърлят на плитчините, обхванати от странна лудост. "Бяхме подведени от всеобща лудост", каза простодушно лидерът на ГЕРБ.
Станишев, който е в още по-деликатна ситуация, защото се явява в Брюксел и като лидер на Партията на европейските социалисти, смънка неразбираемо: "Депутатите по-скоро искаха да покажат отношение и загриженост. Този акт на парламента обаче не е работещ" - сиреч, имахме добри намерения, но каква стана ... Довереникът му Пламен Орешарски прие още по-наивен образ и обеща: "Ще намерим начин да преразгледаме това решение", т.е. няма вече да правим така.
Съмнява ли се вече някой, че България си гради
образ на лошото дете на Европа?
Прави го с изненадваща упоритост, сякаш за да се набива в очите на другите и да се занимават все с нея. Европейската комисия (ЕК) тъкмо бе решила да си отдъхне малко, като разреди възпитателните си доклади по правосъдие и вътрешен ред, но българските политици системно я подканят да посяга по-често към пръчката. Следващият доклад, който ще се появи през януари, ще покаже не толкова на какво прилича България, защото си е все същата, а дали ЕК не е решила да промени нещо в подхода си към нея, за да стане по-ефективен.
Българите, които години наред бяха най-големите евроентусиасти, вече стават податливи на евроскептицизъм, защото губят надеждата си, че натискът от Брюксел ще им помогне да променят държавата си. Смачкани от олигархичния модел на управление, силите им не са достатъчни да го отхвърлят без мощна подкрепа отвън. Подклажданите от различни политически сектори антиевропейски настроения нямат нищо общо с патриотичната загриженост за народа, а имат за цел да го откъснат от единствения възможен външен съюзник.
Прави ли ви впечатление, че
извън ЕС почти никой не възразява срещу мафията
като ръководна сила на българската държава? Преди време се чуваха забележки от Съединените щати, но секнаха. Сега ни обгражда тишина. Ако наистина сме държава на мафията, тя вече си е осигурила международен комфорт. В този смисъл стремежът й към самоизолация е обясним. Няма никакви причини управляващите среди да се придържат към европейски правила повече от прага на външната търпимост.
Масовото гласуване в Народното събрание по свирката на Сидеров не беше грешка, а мимолетна проява на разнопартийна искреност, която показа хомогенност на политическата ни класа. Никоя от парламентарните партии не е загрижена повече за бъдещето на България от собственото си бъдеще.
Внезапно обхваналият ги популизъм издаде общото им убеждение, че този парламент е кратковременен и че вече трябва да си постилат за следващите избори. А когато на везните са поставени европейските перспективи и перспективите за собственото им оцеляване в парламента, няма съмнение кое има по-голяма тежест за тях.
България може да стане европейска държава не благодарение на своите си ръководители, а въпреки тях. Гражданите, които са подложени на психоатака, че след два месеца ще дойдат чужденците и ще заграбят земята им, трябва да си зададат само един въпрос: от кого бяха ограбени през последните 23 години - от чужди или от свои?
Държавата стигна до нова национална катастрофа без войни, без нашествия, но запустя, сякаш е била прегазена от ордите на Атила. Разходете се из плодородни райони като Пазарджишко, Пловдивско, Сливенско, Ямболско и ще минете през села, в които няма да видите жив човек по улиците, няма да чуете кучешки лай и дори кокошка няма да кудкудяка.
Какво остава за неплодородните райони - там сякаш е паднала неутронна бомба: къщи има, жива душа няма. Пълно мъртвило. Всичкото задържало се българско население се е скупчило в няколко големи града като на спасителни острови, а една трета се е изнесла да търси убежище при страховитите чужденци, които все ни мислят злото. Къде са големите патриоти да назоват виновниците? Ами... на тяхна издръжка са.
Автор: Светослав Терзиев, в. Сега
